Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Коруин? — развика се Бенедикт. — Какво става?
— Не знам. Но има нещо много подозрително.
Извадих Фигурата и я наврях в лицето на Жерар.
— Постарай се да прехвърлиш войниците при Бенедикт — наредих аз. — Рандъм в двореца ли е?
— Да.
— На свобода или под стража?
— По-скоро на свобода. Но има и стража. Ерик все още не му вярва. Не му вярваше.
Обърнах се назад.
— Ганелон! — изревах. — Ще изпълняваш разпорежданията на Жерар. Той те праща при Бенедикт. Ей там. — Показах с ръка. — Имаш грижата хората ми да се подчиняват на Бенедикт. Аз отивам в Амбър.
— Ясно — отвърна той.
Жерар тръгна към него, а аз пак извадих картите. Намерих тази на Рандъм и почнах да се съсредоточавам. Заваля дъжд. Установих контакт почти веднага.
— Здрасти, Рандъм — рекох още щом образът му оживя. — Помниш ли ме?
— Къде се намираш? — попита той.
— В планините — отвърнах. — Току-що спечелихме едно сражение и в момента пращам помощ на Бенедикт, за да довърши прочистването на долината. Но трябва и ти да ми помогнеш. Пренеси ме при теб.
— Не знам, Коруин. Ерик…
— Ерик е мъртъв.
— Кой командва тогава?
— А ти как мислиш? Пренеси ме веднага!
Рандъм кимна и протегна ръка. Пресегнах се и я сграбчих, после пристъпих. Вече стоях до него на верандата към един от вътрешните дворове. Парапетите бяха от бял мрамор, ала под нас не се виждаше голямо движение. Намирахме се на втория етаж.
Залитнах и той ме подхвана, после възкликна:
— Ранен си!
Поклатих глава и едва тогава установих колко съм уморен. Последните няколко нощи почти не бях спал, пък и всичко останало…
— Не съм — казах и погледнах окървавената си дреха. — Само съм уморен. Кръвта е на Ерик.
Рандъм прокара ръка през сламената си коса и стисна устни.
— Значи най-сетне си разчисти сметките — тихо рече той.
Пак поклатих глава.
— Не — отвърнах. — Когато се добрах до него, той вече умираше. Хайде! Да тръгваме, че няма време. Важно е.
— Къде? Какво има?
— При Лабиринта. Не знам защо, но усещам, че е важно. Хайде!
Влязохме в двореца и се отправихме към най-близкото стълбище. Там стояха двама пазачи, но щом ги наближихме, те застанаха мирно и не опитаха да ни спрат.
— Радвам се за очите ти — рече Рандъм, докато слизахме надолу. — Наред ли е всичко със зрението ти?
— Да. Чувам, че още си женен.
— Така е.
Спуснахме се в партера и свърнахме надясно. Долу имаше други двама пазачи, но и те не направиха опит да ни попречат.
— Така е — повтори Рандъм. Вече отивахме към центъра на двореца. — Изненадан си, нали?
— Да. Смятах, че отдавна трябваше да си приключил.
— И аз — отвърна той. — Но се влюбих. Наистина.
— Случвали са се и по-странни работи.
Прекосихме мраморната трапезария и поехме по тесния и дълъг коридор, водещ към задната част през сенки и прахоляк. Едва успях да подтисна тръпката на ужас, като си спомних за състоянието, в което бях последния път, когато минавах оттук.
— И тя ме обича — каза Рандъм. — Като никой друг досега.
— Радвам се за теб — отвърнах.
Стигнахме вратата към платформата със стръмната спираловидна стълба надолу. Беше отворена. Влязохме и почнахме да се спускаме.
— Но аз не се радвам — продължи Рандъм. — Не исках да се влюбвам. Не и в онзи момент. През цялото време бяхме затворници, знаеш го. Нима тя имаше с какво да се гордее?
— Това вече свърши — рекох. — Бил си затворник, понеже беше на моя страна и се опита да убиеш Ерик, нали така?
— Да. Тя също ме последва.
— Няма да го забравя — отвърнах.
Двамата слизахме бързо. Разстоянието беше голямо, а пътят се осветяваше само от фенери, разположени на петнайсетина метра един от друг. Под нас се виждаше гигантска естествена пещера и не бях сигурен дали изобщо някой знаеше броя на безкрайните тунели и разклонения. Изведнъж ме обзе съжаление към онези нещастници, гниещи из тъмниците, независимо по какви причини. Реших да освободя всички или поне да им намеря някое по-добро място.