Кралицата на Юга

Звънна един от телефоните. Секретарката в офиса в Марбеля беше получила съобщение от посолството на Мексико в Мадрид. Молеха госпожа Мендоса да приеме един от служителите им по спешен въпрос. В какъв смисъл спешен, поиска да узнае Тереса. Не казаха, беше отговорът. Но служителят вече е тук. Средна възраст, добре облечен. Много възпитан. На визитната му картичка пише „Ектор Тапиа, секретар в посолството“.От петнадесет минути седи в приемната. Придружава го и друг господин.

— Благодаря ви, че ни приехте, госпожо.

Познаваше Ектор Тапиа. Бяха се виждали бегло преди няколко години, когато уреждаше в мексиканското посолство в Мадрид документацията за двойното си гражданство. Кратка среща в сградата на улица „Карера де Сан Херонимо“. Няколко думи, до известна степен сърдечни, подпис на документите, време за една цигара, кафе и лек разговор за незначителни неща. Спомняше си го като изключително възпитан, дискретен. Въпреки че беше наясно с цялата й история — или може би точно заради това, — я беше приел учтиво и беше свел бюрократичните формалности до минимум. За почти дванадесет години това беше единственият пряк контакт на Тереса с властите в Мексико.

— Разрешете да ви представя господин Гилермо Ранхел, американец.

Тапиа като че ли се чувстваше неловко в заседателната зала с ламперия от тъмно орехово дърво, приличаше на човек, който не е сигурен, че се намира на подходящото място. Грингото обаче се чувстваше съвсем удобно. Гледаше магнолиите в градината през отворения прозорец, старинния английски стенен часовник, качествената кожа на креслата, безценната рисунка на Диего Ривера — „Скица за портрета на Емилио Салата“, — в рамка на стената.

— Всъщност съм от мексикански произход като вас — каза той, докато съзерцаваше все още мустакатия образ на Салата с доволен вид. — Роден съм в Остин, Тексас. Майка ми беше мексиканка.

Испанският му беше перфектен, говореше като северняк. Явно го беше практикувал в продължение на много години. Кестенява, ниско подстригана коса, рамене на борец. Бяло поло под лекото сако. Тъмни очи, бързи и съобразителни.

— Господинът — обясни Ектор Тапиа — има информация, която би искал да сподели с вас.

Тереса ги покани да се настанят в две от четирите кресла, поставени около голям арабски поднос от кована мед. Тя самата седна в трето и постави пакета „Бисонте“ и запалката на масичката. Беше намерила време да се пооправи: косата й бе прибрана на конска опашка със сребърна шнола, носеше тъмна, копринена блуза, черен джинсов панталон, мокасини, велуреното й сако бе метнато на облегалката на стола.

— Не съм сигурна, че тази информация ме интересува — каза тя. Посребрената коса на дипломата, вратовръзката и костюма му с безукорна кройка контрастираха с вида на грингото. Тапиа беше свалил очилата си с телени рамки и ги оглеждаше намръщено, сякаш не беше доволен от състоянието на стъклата.