Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

И двамата бяхме спрели да говорим. Докато крачехме се концентрирахме в дишането си, изчислявайки разстоянието до следващия топоним, както и времето, което ни оставаше. Устата (и езикът ми) бяха пресъхнали, а лицето на Мари бе станало червено като домат. Когато най-накрая се добрахме и до лесничейството (което си имаше климатик), се пльоснахме в столовете до хладилника и изгълтахме последния половин галон вода в него, че дори помолихме лесничея за още една бутилка. Докато си седях, изтощен и физически, и емоционално, ми мина мисълта, че аборигените, сътворили онези рисунки, са живели цял живот в пустиня (без климатици) и въпреки това са успявали да си намерят не само храна, но и вода.

На белите австралийци Менинди е известен най-вече с това, че е бил базов лагер на двама бели, които здравата си изпатили от пустинната жега преди един век — ирландският полицай Робърт Бърк и английският астроном Уилям Уилс, злополучните водачи на първата европейска експедиция, прекосила Австралия от юг до север. Екипирани с шест камили, натоварени с храна уж за три месеца, Бърк и Уилс свършили провизиите си в пустинята на север от Менинди. На три пъти попадали и били спасявани от добре охранени австралийски аборигени, за които тази пустиня бил роден дом и които ги угощавали с риба, сладкиши от папрат и печени плъхове. Но в един момент Бърк по невнимание изпразнил револвера си по един от аборигените, вследствие на което цялата им група си плюла на петите. Въпреки огромното предимство, което имали пред местните — притежанието на огнестрелни оръжия, с които са можели да ловуват — Бърк и Уилс гладували, колабирали, а накрая и умрели само месец след раздялата си с аборигените.