Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]
- Автор: Даймонд Джаред Мэйсон
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-262-0
- Переводчик: Юлиян Антонов
- Жанр: История
Электронная книга - «Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]». Краткое содержание книги:
Другият начин за формиране на по-сложни общества (освен окрупняването под външна заплаха) е сливането им чрез завоевателни войни. Един добре документиран пример е възникването на зулуската държава в Югоизточна Африка. По времето, когато са осъществили първите си контакти с бели заселници, зулусите са били разделени на десетки малки етнархии. В края на XVIII в. с нарастването на населението конфликтите между отделните етнархии са станали още по-интензивни. Всички тези общества са се сблъсквали с един и същ проблем — изграждането на централизирана властова структура, с което се е справил най-успешно един от вождовете им, Дингисвайо, възкачил се на престола на етнархията Мтетва, след като убива съперника си през 1807 г. Същият Дингисвайо създава една по-ефикасна военна организация, като набира младежи от всички селища и ги групира не по регионален признак, а по възраст. Той създава и по-ефикасна централизирана политическа организация, просто като се въздържа от кланета, когато завладява някоя етнархия и пощадява живота на владетелското семейство (ако победеният не желае да сътрудничи с него, той го заменя с негов родственик). Успява да създаде и ефикасна структура за разрешаване на междуплеменните конфликти. Това му дава възможност не просто да завладее, но и да интегрира останалите 30 зулуски етнархии. Неговите наследници укрепват още повече ембрионалната зулуска държава, като създават нужната правова система, полицейски органи и церемонии.
Подобни примери с държави, създавани чрез завоевания, могат да се умножат до безкрайност. През XVIII и XIX в. европейците стават свидетели на формирането на „туземни“ държави от бивши етнархии — в числото им попада хавайската и таитянската държава в Полинезия, държавата Мерина в Мадагаскар, Лесото, Свази и още някои южноафрикански държави освен зулуската, Ашанти в Западна Африка, както и Анколе и Буганда в днешна Уганда. Ацтекската и инкската империя са били сформирани чрез завоевания през XV в., т.е. преди идването на европейците, но повечето, което знаем за формирането им, е от устните разкази на индианци, записани от испанските заселници. Формирането на римската държава и експанзията на Македония при Александър Велики са описани обстойно от съвременните им класически автори.
Всички тези примери подсказват, че войната — или заплахата от война — е играла ключова роля в повечето случаи на окрупняване на социални структури. Но войните, дори и тези между най-обикновени номадски групи, са постоянна величина в човешката история. Защо обаче те са ставали причина за появата на по-окрупнени общества едва през последните тринайсет хилядолетия? Вече стигнахме до извода, че формирането на комплексни общества е свързано по някакъв начин с ръста на населението. Нека сега подирим връзката между увеличаването на населението и изхода от войната. Защо войните често стават причина за окрупняване на общества, когато населението им е по-гъсто, а не обратното? Отговорът е, че съдбата на победените народи зависи от гъстотата на населението, като са възможни три варианта.
Когато тази гъстота е много ниска, както е обичайно в регионите, населени от номадски групи, оцелелите победени просто трябва да се изнесат по-далече от своите победители. Най-често такъв е изходът от войните между номадските групи в Нова Гвинея и Амазония.