Не казвай сбогом [bg]

Ник Дън

Изчезнала от четирийсет дни

Пуснаха ме под гаранция в очакване на процеса. Обработиха ме и ме освободиха — формално влизане и излизане от затвора. Изслушването за гаранцията, снемането на отпечатъците и снимките, въртенето, тътрузенето и обискирането — всичко това ме накара да се почувствам като животно, като продукт, като нещо, създадено на конвейерна лента. Създаваха Ник Дън убиеца. След три месеца щеше да започне процесът ми (моят процес: думата все още заплашваше да ме срине напълно, да ме превърне в ненормалник с пронизителен кикот). Би трябвало да се чувствам привилегирован, задето ме пуснаха под гаранция — кротувах си дори когато стана ясно, че ще ме арестуват, затова прецениха, че няма опасност да избягам. Мисля, че Бони също бе казала добра дума за мен. Затова ще остана у дома през няколкото месеца, преди да ме отведат в затвора и щатът да ме умъртви.

Да, провървя ми, адски ми провървя.

Беше средата на август, което не спираше да ме озадачава: все още е лято, мислех си. Как е възможно да се случат толкова много неща, а дори да не е дошла есента? Беше безмилостно горещо. Време за риза, така го описваше мама, както винаги загрижена повече за удобството на децата си, отколкото за действителните температури. Време за риза, яке, палто, пухенка — годината според връхната дреха. За мен тази година щеше да е за белезници, после за съдебна зала, после евентуално за затворнически гащеризон. Или пък за траурен костюм, понеже всъщност не възнамерявах да ходя в затвора. Щях да се самоубия преди това.

Танър разполагаше с екип от петима детективи, които се опитваха да намерят Ейми, но досега нищо. Все едно да ловиш вода с решето. Всеки ден в продължение на три седмици изпълнявах противната си роля: записвах видеопослание за Ейми и го поствах в блога на младата Джули (тя поне остана лоялна). На тези записи обличах дрехи, които Ейми ми беше купила, решех косата си, както на нея й харесваше, и се опитвах да отгатна какви мисли се въртят в главата й. Гневът ми към Ейми беше като нагорещена жичка.

Новинарските екипи продължаваха да се паркират на моравата ми почти всяка сутрин. Бяхме като съперници в дуел — стояхме на разстояние месеци наред, измервахме се с поглед през ничията земя и помежду ни се възцари някакво извратено братство. Имаше един тип с глас на бияч от анимационен филм, към когото се привързах, макар да не знаех как изглежда. Излизаше с момиче, което много, ама много харесваше. Всяка сутрин гласът му отекваше през прозорците ми, докато анализираше срещите си с нея, но явно всичко се развиваше прекрасно. Исках да разбера как ще завърши историята.