Не казвай сбогом [bg]
- Автор: Флин Джилиан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-398-233-4
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай сбогом [bg]». Краткое содержание книги:
— Ами ако се окаже, че е започнала да надушва простотиите?
— Познаваш Ейми, тя обича да печели. Ядосва се не толкова че съм й изневерил, колкото че съм предпочел друга жена пред нея. Иска да се върна при нея, само и само да докаже, че е победител. Не си ли съгласна? Трудно би устояла, като види как я умолявам да се върне при мен, за да я боготворя, както си му е редът. Не си ли съгласна?
— Идеята не е лоша — каза Го така, както пожелаваш на някого късмет на лотарията.
— Ей, ако ти хрумва нещо по-добро, заповядай.
Напоследък така се сопваме един на друг. Преди не го правехме. След като полицаите намериха бараката, въртяха Го на шиш точно както предрече Танър. Не я оневиниха официално. Очаквах онази вечер, като се прибере, да бъде бясна и да ругае, но тя само ми се усмихна засрамено и се изсули покрай мен в стаята си в къщата, която беше ипотекирала повторно, за да покрием хонорара на Танър.
Бях застрашил сестра си финансово и правно заради скапаните си решения. Създалото се положение предизвикваше негодуванието на Го, а мен ме караше да се чувствам виновен — смъртоносна комбинация за двама души, затворени в ограничено пространство.
Опитах да подхвана друга тема:
— Мислех си да звънна на Анди, след като вече…
— Да, гениален ход, Ник. За да може тя да се върне при Елън Абът…
— Не е ходила при Елън Абът. Просто даде пресконференция, която Елън Абът раздуха. Тя не е лоша, Го.
— Даде пресконференцията, защото ти е бясна. Донякъде ми се ще да беше продължил да я чукаш.
— Браво.
— Какво изобщо ще й кажеш?
— Че съжалявам.
— Съжаляваш и още как — измърмори сестра ми.
— Не ми е приятно, че всичко свърши така.
— При последната ви среща тя те ухапа — напомни ми свръхтърпеливо Го, сякаш учеше малко детенце да диша. — Съмнявам се, че двамата има какво още да си кажете. Ти си главният заподозрян в разследване за убийство. Лишил си се от правото на спокойна раздяла. За бога, Ник!
Започваше да ни писва един от друг, а никога не бях допускал, че е възможно да се случи. Не беше просто стрес, дължеше се по-скоро на опасността, която бях сервирал на Го. Онези десет секунди преди няколко вечери, когато отворих вратата на бараката и очаквах Го както винаги да ми прочете мислите, но вместо това тя реши, че съм убил жена си — не можах да го преглътна, тя също. Хванах я, че ме наблюдава със същата овладяна студенина, с която гледаше баща ни: поредния скапан мъж, който само заема място. Не се съмнявам, че понякога я възприемах през проклетия поглед на баща си: поредната красива жена, която ме презира.
Въздъхнах, станах и стиснах ръката й, тя ми отвърна със същото.
— Мисля, че трябва да си вървя — казах и усетих как ми се гади. — Не издържам повече. Не издържам да чакам ареста.
Преди тя да успее да ме спре, аз отворих вратата, камерите започнаха да щракат и репортерите се запровикваха: „Ник, ти ли уби жена си? Ей, Марго, ти ли помогна на брат си да укрие уликите?“.
— Проклети негодници — ядно процеди Го. Имаше и неколцина протестиращи с плакати. Една жена с твърда руса коса и тъмни очила размаха лозунг „АРЕСТУВАЙТЕ НИК ДЪН! Къде е ЕЙМИ?“. Виковете се засилиха, станаха неистови. „Марго, убиец ли е брат ти?“ „Ник ли е убил жена си и нероденото си дете?“ „Марго, ти заподозряна ли си?“ „Ник ли е убил съпругата си?“ „Ник ли е убил бебето си?“
Стоях и се мъчех да не отстъпвам, отказвах да се върна обратно в къщата. Изведнъж Го застана на прага зад мен и завъртя крана близо до стълбите. Пусна водата по маркуча — мощна и постоянна струя — и го насочи към операторите, протестиращите и красивите журналистки с техните телевизионни костюмчета. Напръска ги като животни.
Шмугнах се в колата и подкарах, като ги зарязах вир-вода на моравата пред къщата на Го, която се кискаше пронизително.
Цели десет минути ми трябваха да стигна с колата от алеята до гаража си, пълзейки бавно-бавно и разделяйки гневния океан от човешки същества — пред дома ми имаше най-малко двайсет протестиращи плюс снимачните екипи. Съседката ми Джан Тевърър беше една от тях. Погледите ни се срещнаха и тя вдигна към мен плаката си: КЪДЕ Е ЕЙМИ, НИК?
Най-накрая бях вътре и вратата на гаража се затваряше с бръмчене. Стоях насред горещото бетонно помещение и дишах.
Вече навсякъде се чувствах като в затвор — вратите се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, а аз никъде не се чувствах в безопасност.