![Не казвай сбогом [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/2/5/6/ne-kazvaj-sbogom-bg-download.jpg)
Не казвай сбогом [bg]
- Автор: Флин Джилиан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-398-233-4
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай сбогом [bg]». Краткое содержание книги:
Приключих със следобедния запис за Ейми. Носех зелената риза, която тя харесваше как ми стои, и разказвах историята на запознанството ни на онова парти в Бруклин, за ужасната си първа реплика, само една маслинка, която ме засрамваше всеки път, когато Ейми я споменаваше. Разказах как сме излезли от задушния апартамент на мразовития студ, хванати за ръце, за целувката с вкус на захар. Беше една от малкото истории, които разказвахме еднакво. Избъбрих всичко в ритъма на приспивна приказка: успокоително, познато, повтарящо се. И винаги завършвах с: „Прибери се у дома при мен, Ейми“.
Изключих камерата и се облегнах на дивана (винаги правех записа, седнал на дивана под нейния отвратителен часовник с кукувичката, защото знаех, че ако не й покажа часовника, тя ще се чуди дали най-сетне не съм го изхвърлил, щеше да повярва, че е така, и тогава каквито и думи да излизаха от устата ми, тихо щеше да възразява: „… обаче той е изхвърлил часовника ми с кукувичката“). Всъщност кукувицата скоро щеше да изскочи, пружината започваше да се навива над главата ми — звук, от който челюстите ми неизбежно се стягаха, когато новинарските екипи отвън нададоха силен и колективен рев като от океански вълни. Отпред имаше някого. Чух крясъка на гларусите и гласовете на няколко новинарски водещи.
Нещо не е наред, помислих си.
Звънецът на входната врата звънна три пъти подред: Ник-ник! Ник-ник! Ник-ник!
Не се поколебах. През последния месец бях престанал да се колебая: нека ме връхлита каквото и да е.
Отворих вратата.
Беше жена ми.
Върнала се беше.
Ейми Елиът Дън стоеше босонога на прага, облечена с тънка розова рокля, прилепнала към тялото й, все едно е мокра. Глезените й имаха тъмновиолетови пръстени. От едната й отпусната китка висеше въже. Косата й беше къса, неравна по краищата, все едно е била немарливо подстригана с ножица. Лицето й беше насинено, устните — подути. Опита да каже нещо, отвори уста — веднъж, два пъти — безмълвно, като изхвърлена на брега русалка.
— Ник! — проплака най-накрая — воят й отекна в празната къща — и се строполи в прегръдките ми.
Идеше ми да я убия.
Ако бяхме сами, ръцете ми сигурно щяха да обхванат шията й, пръстите ми щяха да намерят най-съвършените вдлъбнатинки в плътта й. Да усетят силния й пулс… Обаче не бяхме сами, намирахме се пред камерите и репортерите знаеха коя е тази странна жена и се разбуждаха за живот точно като кукувичката в часовника — няколко щраквания, няколко въпроса, после лавина от шумове и светлина. Камерите ни осветяваха, репортерите ни обграждаха с микрофоните си, всички повтаряха името на Ейми, крещяха, буквално крещяха. Затова направих каквото трябваше. Притиснах я до себе си и също изкрещях името й:
— Ейми! Мили боже! Мили боже! Скъпа! — зарових лице в шията й, ръцете ми я обгърнаха силно и оставих камерите да поснимат петнайсетина секунди, после прошепнах в ухото й: — Проклета кучка! — Погалих косата й, обгърнах лицето й с любящите си ръце и я дръпнах вътре.
Пред вратата звучеше бисът на нещо като рок концерт: Ейми! Ейми! Ейми! Някой хвърли шепа камъчета по стъклото. Ейми! Ейми! Ейми!
Жена ми прие всичко в реда на нещата и махна презрително към врявата навън. Обърна се към мен с изтощена, но победоносна усмивка — усмивката на жертвата на изнасилване, на оцелялата от нападение, на знойната мадама от стар телевизионен филм, усмивката, когато негодникът най-сетне е получил заслуженото възмездие и ние разбираме, че главната героиня ще може да продължи живота си. Стоп кадър.
Посочих към въжетата, накълцаната коса, засъхналата кръв.
— Е, каква е историята, съпруго моя?
— Върнах се — проплака тя. — Успях да си дойда при теб. — Понечи да ме прегърне. Аз се дръпнах.
— Каква е историята, Ейми?
— Деси — прошепна тя с трепереща долна устна. — Деси Колингс ме отвлече. Сутринта на нашата годишнина. Звънецът звънна и аз си помислих… не знам, че може би са цветя от теб.
Потръпнах. Разбира се, че ще измисли поредната гадост: аз почти никога не й изпращах цветя, а баща й изпращаше цветя на майка й всяка седмица, откакто се бяха оженили. Това са 2288 букета срещу 4.