Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Погледът на Уискиджак се плъзна към едното от леглата, на което лежаха бронята му и дългият му меч. Ръжда беше покрила съдраната плетена ризница като суха кръв. На някои места халките липсваха, на други бяха разкъсани. Споменът за тези дупки беше останал в костите и в мускулите му: всяка рана, всеки удар го измъчваше с болката си, поздравяваха го всяка сутрин като стари бойни другари. Мечът, с обикновената му, увита с кожа дръжка и кръгъл предпазител лежеше в ножницата си от дърво и кожа, коланът бе метнат до него на леглото.
Оръжието бе попаднало в ръцете му след първата битка, беше го намерил на бойното поле. Тогава все още носеше по ботушите си варовика от каменоломната на баща си и обещанието за един нов свят се вееше пред него на знамената на империята. Мечът бе попаднал в ръцете му бляскав, без една драскотина дори по наточеното острие, и той го бе взел като лична награда.
Погледът му се замъгли. Умът му беше навлязъл в сивите кални коловози на младостта му, където крачеше по позната пътека, изгубен и заслепен от неопределима тъга.
Вратата рязко се отвори и в стаята нахлу студен влажен въздух, а след него — Тротс. Черните като въглен очи на баргаста срещнаха погледа на сержанта.
Уискиджак скочи, отиде до леглото и взе меча си. Тримата около масата останаха погълнати в играта си — само лекото помръдване в столовете издаде безпокойството им. Сержантът отиде при Тротс, притвори вратата и надникна навън. От другата страна на улицата се бяха присвили две фигури, едната облегната на другата. Той изсумтя и подвикна през рамо:
— Малът!
Лечителят се намръщи и внимателно остави картите си.
Двете фигури прекосиха улицата. Ръката на Уискиджак се плъзна към дръжката на меча.
— Кой? — попита Малът; вече оправяше одеялата на едното легло.
— Калам — отвърна сержантът. Двамата мъже стигнаха до вратата и той я отвори широко, за да влязат, след което я затръшна. Махна на Тротс и войникът отиде до мръсното перде на прозореца, дръпна леко единия му край и започна да наблюдава улицата.
Калам беше пребледнял, увиснал на рамото на Бързия Бен. Тъмносивата риза на убиеца беше подгизнала от кръв. Малът пристъпи да помогне на магьосника и двамата пренесоха Калам до леглото. Щом го сложиха да легне, лечителят махна на Бързия Бен да се отдръпне и започна да смъква ризата на Калам.
Бързия Бен поклати глава и седна в стола на Малът.
— Каква е играта? — попита той, взе картите на Малът и ги изгледа намръщено.
Нито Хедж, нито Фидлър му отговориха.
— Представа нямам — каза Уискиджак, застанал зад Малът. — Просто си седят така и зяпат.
Бързия Бен се ухили.
— Аха. Игра на изчакване. Нали, Фид? — Намести се удобно на стола и изпружи крака.
Малът хвърли поглед сержанта и каза:
— Ще трябва да полежи. Раната е чиста, но е изгубил много кръв.
Уискиджак огледа мъртвешки бледото лице на убиеца. Погледът на Калам беше ясен, съсредоточен в очите на сержанта.
— Е? — попита Уискиджак. — Какво стана?
— Посбихме се с един маг — отвърна зад него Бързия Бен.
Калам кимна за потвърждение.
— И? — запита Уискиджак, изправи се и впи поглед в магьосника.
Бързия Бен се отпусна леко в стола си.
— Работата се закучи. Трябваше да пусна един имперски демон, за да се измъкнем живи.
Всички притихнаха. Тротс се обърна и направи предпазния жест на племето си — прокара пръсти по татуировките на лицето си.
— Значи сега върлува из града? — тихо попита Уискиджак.
— Не — отвърна магьосникът. — Умря.
— С кого сте се били тогава? — ревна Уискиджак.
— Не сме съвсем сигурни — отвърна спокойно Бързия Бен. — Не знам какво беше, но се погрижи за демончето за по-малко от минута. Чух предсмъртния му вик, когато бяхме само на една пресечка. Убийци-магове, сержанте, дойдоха от небето. Изглеждаха решени да изметат градската Гилдия.
Уискиджак се смъкна в стола си. Дървото изскърца жално.
— От небето? Тайст Андий.
— Да — измърмори Бързия Бен. — Помислихме си го. Магията беше точно с такъв мирис. Стара, тъмна и леденостудена. Куралд Галайн.
— От това, което видяхме — добави Калам, — се справиха адски добре. Контакт не беше установен, сержанте.
— Значи тук действа Лунният. — Уискиджак помълча, после удари с юмрук по страничната облегалка на стола. — Още по-лошото е, че Лунният господар е с един ход пред нас. Съобразил е, че ще се опитаме да се свържем с Гилдията — и какво прави?
— Премахва Гилдията — каза Калам. — И това ако не е наглост…
— Колкото и наглост да има — отвърна с гримаса Уискиджак, — заслужена е. Признавам му го. Чудя се колко ли е добър Майсторът на Гилдията на този град — дали е достатъчно добър, за да се справи с Тайст Андий? Едва ли.