Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
В тази именно обстановка народният трибун Луций Апулей Сатурнин сметна за нужно да свика плебейското събрание, за да предложи нов законопроект, засягащ снабдяването със зърно. Държавата щяла да бъде задължена незабавно да изкупи абсолютно всички неоползотворени количества пшеница, ечемик и просо в рамките на Италия и Италийска Галия, за да го препродаде на смешно ниската цена от една сестерция модият. Разбира се, човек като Сатурнин нямаше да си губи времето да преценява възможно ли е изобщо пренасянето по море на каквото и да било от Италийска Галия по това време на годината. Още по-малко го вълнуваше фактът, че и на юг от Апенините трудно щеше да се намери някъде неизядена пшеница. Това, което всъщност го интересуваше, бяха настроенията на самата тълпа, която трябваше да го възприеме него като единствения свой спасител.
Понеже Сенатът продължаваше да не се събира на заседания, Сатурнин не срещна почти никаква съпротива срещу новия си проектозакон, още повече че житната криза засягаше абсолютно всеки римлянин, който не можеше да се нарече богат. Всички на Форума бяха съгласни с предложенията на Сатурнин, а освен тях — третата и четвъртата класа, както и много от центуриите във втората. Ноември вече се преполовяваше и се задаваше зимният месец декември, така че цял Рим беше на страната на трибуна.
— Ако народът не може да си позволи жито, ние няма с какво да месим хлябове! — жалваха се мелничарите и хлебарите.
— Ако народът е гладен, той няма да работи добре! — напяваха строителите.
— Ако хората не могат да нахранят децата си, то какво остава за робите? — питаха се освобожденците.
— Ако всички са длъжни да харчат парите си само за храна, те няма да имат с какво да си плащат наемите! — плашеха се наемодателите.
— Ако народът изгладнее дотолкова, че започне да плячкосва магазините и да събаря сергиите, какво ще стане с нас? — не им се мислеше на търговците.
— Ако хората изгладнеят дотолкова, че започнат да нападат насажденията ни, то ние какво ще продаваме? — напомняха за себе си и градинарите.
Защото да измрат от глад няколко хиляди бедняци, не беше проста работа. В момента, в който бедните и онези със средни доходи престанеха да ядат, заетите в стотици занаяти се виждаха обречени на свой ред на финансов крах. С няколко думи — гладът означаваше икономическа катастрофа. Но Сенатът упорито отказваше да се събере, дори и в някой от храмовете, които се намираха на прилично разстояние от станалия опасен Форум. Единствено Сатурнин се правеше, че може да намери решение, а това решение се основаваше на една изключително погрешна идея за действителността. Той нямаше откъде да знае, че и да иска, държавата няма откъде да купи жито за бедните. Самият Сатурнин живееше с мисълта, че жито има навсякъде, на човек му трябва само да се наведе да го прибере от земята. Цялата криза беше скалъпена от злосторници, гонещи собствения си интерес, и естествено тези злосторници трябваше да се търсят сред майсторите на политиката, влезли в тайни връзки с богатите прекупвачи на зърно.
Хиляди лица на Форума обръщаха лица към Сатурнин, сякаш те бяха слънчогледите, а той — слънцето; речите му, една от друга по-страстни и по-злостни, го изпълваха самия него с вяра в нещата, които говореше. Сатурнин вярваше в мечтите си, вярваше в лицата, които го гледаха безмълвни на площада, вярваше в новия път, който той щеше да начертае за римляните. В крайна сметка, какво можеше да направи един консул? Какво можеше да направи и Сенатът — нима тези тълпи не можеха да накарат да подвие опашка и да се скрие в миша дупка? Когато всички залози бъдеха поставени на масата и дойдеше ред да се хвърлят заровете, ето тези безброй лица насреща му щяха да определят кой печели. Те държаха реалната власт; онези, които си въобразяваха, че управляват, зависеха единствено от благоволението на множеството, което ги оставяше да управляват.
И наистина колко струваше един консул? Колко струваха триста сенатори? Празни приказки, въздух, нищо! В Рим нямаше армии, най-близките гарнизони се намираха чак в Капуа, където новопостъпилите легионери се обучаваха на военното изкуство. И консули, и сенатори държаха властта, без да имат никаква реална сила, на която да се опрат в случай на нужда. Но ето тук, на Форума се събираше една друга армия, която можеше да преобърне нещата наопаки и с един замах да вземе властта за себе си. За какво му е на човек да бъде избиран за консул? За какво му е дори да го наричат Пръв сред римляните? Това не беше нужно! Нима Гай Гракх не го беше разбрал още навремето? Или го бяха принудили да се самоубие, преди да е имал времето да го разбере?