Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
вече не бяха така хлътнали, а чертите му се бяха смекчили. Всъщност
изглеждаше… почти красив. И приличаше много повече на Фюри.
Той прочисти смутено гърлото си.
— Да… Напоследък двамата с Рейдж се храним заедно.
Сигурно бе така. И вероятно ядяха по равно. Тялото на Зейдист не
беше каквото го помнеше. Раменете му бяха масивни, мускулите издуваха
стегнатата черна тениска, с която бе облечен. Бицепсите му бяха
увеличили тройно размерите си, а предмишниците му бяха широки
колкото дланта му. Коремът му беше стегнат и мускулест, мощните му
бедра опъваха кожените панталони.
— Очевидно се храниш и по другия начин — прошепна тя и веднага
съжали за думите си. Както и за укорителния тон.
Не беше нейна работа от чия вена пие, макар да изпитваше болка, като си го представеше с жена. Със сигурност се хранеше от
представителка на техния вид. Човешката кръв не би могла да му даде
такава сила.
Зи остави ръката си да се отпусне до тялото му.
— Рейдж използва услугите на една от Избраниците, защото не може
да се храни от Мери. Аз също се храня от нея — настъпи пауза. —Изглеждаш добре.
— Благодаря.
Друга дълга пауза.
— Хм… Защо си дошла, Бела? Не че имам нещо против…
— Трябва да говоря с теб.
Той като че ли не знаеше какво да отвърне.
— С какво се занимаваш? — попита тя и посочи листовете и
тетрадките върху бюрото.
Това също не бе нейна работа, но тя отчаяно се опитваше да спечели
време. Чувстваше се неуверена и объркана.
— Уча се да чета.
Очите й грейнаха.
— О… И напредваш ли?
— Да. Макар и бавно. Но се трудя упорито — сведе поглед към
листовете. — Мери е толкова търпелива с мен.
Настъпи тишина, която се проточи дълго. Сега, когато беше пред
него, просто не можеше да намери думи.
— Ходих до Чарлстън — каза той.
— Какво? — искал е да я види.
— Беше ми необходимо известно време, за да те открия, но успях.
Тръгнах още първата нощ, в която излязох от клиниката на Хавърс.
— Не съм знаела.
— Не исках да знаеш.
— О! — пое си дълбоко дъх. Изпълваше я болка но си каза: «Време е
да скоча от скалата.»
— Чуй, Зейдист, дойдох да ти кажа…
— Не исках да се срещнем, преди да съм приключил — жълтите му
очи я гледаха втренчено.
Нещо се бе променило във въздуха между тях.
— С какво? — попита шепнешком тя.
Той погледна молива, който държеше.
— Със себе си.
Бела поклати глава.
— Съжалявам. Не разбирам…
— Исках да ти върна това — извади огърлицата от джоба си. — Щях
да ти я оставя онази нощ, но после си помислих… Както и да е, носих я, докато вратът ми не стана толкова дебел, че ми отесня. Сега просто е
винаги у мен.
Бела въздъхна дълбоко. Той започна да потрива с длан главата си.
Бицепсите и гръдните му мускули едва не спукаха тениската по шевовете.
— Огърлицата беше добро извинение — прошепна той.
— За какво?
— Мислех, че така ще мога да дойда отново в Чарлстън и да почукам
на вратата ти. За да ти я върна. И може би… ти щеше да ме пуснеш вътре.
Или нещо такова. Страхувах се, че ще започне да те ухажва друг мъж, затова работех с всички сили. Искам да кажа, представях си, че ако мога
да чета и да се грижа по-добре за себе си, ако престана да бъда такъв
гаден кучи син… — поклати глава. — Не ме разбирай погрешно. Не
очаквах да се зарадваш, че ме виждаш. Надявах се… на кафе. Или на чаша
чай. На възможност да поговорим. И да бъдем приятели, може би. Но ако
се омъжеше, съпругът ти нямаше да го позволи. Да, затова бързах.
Погледът на жълтите му очи срещна нейния. Той трепна — като че ли
се страхуваше от онова, което щеше да види изписано на лицето й.
— Приятели? — попита тя.
— Да… Искам да кажа, не бих те поставил в неловко положение, като
те помоля за нещо повече. Знам, че съжаляваш… Но не можех да ти
позволя да си отидеш от живота ми без… Да… приятели.
Беше я потърсил. С намерението да се върне и да протегне ръка към
нея.
Това не влизаше в нито един от сценариите, които си бе представяла, когато се подготвяше да поговори с него.
— Аз… Какви ги говориш, Зейдист? — заекна, макар да бе чула всяка
дума.
Той отново погледна молива в ръката си, после се обърна към масата.
Отвори тетрадката на нова страница, наведе се и доста време писа нещо.
След това откъсна листа.
Ръката му трепереше, когато й го подаде.
— Не е много четливо.
Бела го взе. С по детски неравен почерк и с печатни букви бяха
изписани двете думи: «Обичам те».
Тя стисна здраво устни, в очите й бликнаха сълзи. Очертанията на