Лейди Полунощ [bg]

- Какво искаш да кажеш?

- Не трябва да спим заедно. Знам, че то означаваше нещо за мен, лъжа би било да го отрека. Само че законът не забранява секса, а любовта. Влюбването.

- Почти съм сигурна, че да спим заедно също е в разрез с правилата.

- Да, но не заради това могат да те изпратят в изгнание! Не заради това ти отнемат Знаците! - Джулиън прокара пръсти през разчорлената си коса. - То противоречи на правилата, защото... подобна физическа близост... тя те излага на опасността от емоционална близост, а именно за това ги е грижа тях.

- Но ние сме емоционално близки.

- Знаеш какво имам предвид. Не се преструвай, че не знаеш. Има различни видове близост, различна интимност. Те искат да бъдем близки. Но не и така. - Той махна наоколо, сякаш за да обхване изминалата нощ.

Ема бе започнала да трепери.

- Ерос. Вместо филиа или агапе.

Джулиън изглеждаше облекчен, сякаш обяснението означаваше, че разбира, че е съгласна. Сякаш заедно бяха взели някакво решение. На Ема й се искаше да закрещи.

- Филиа - каза той. - Това има между нас... приятелска обич... и съжалявам, ако съм направил нещо, с което да го разваля...

- Аз също бях тук. - Гласът на Ема беше студен като водата.

Джулиън я погледна спокойно.

- Ние се обичаме. Парабатай сме и обичта е част от връзката. Освен това съм привлечен от теб. Как бих могъл да не бъда? Ти си красива. А и не е, като...

Той замълча, ала Ема допълни края на изречението му. Думите бяха толкова болезнени, че се забиха като ножове в мозъка й: Не е, като да има къде да срещна други момичета, да ходя по срещи, ти си единственото, което имам, само ти си наоколо, Кристина вероятно все още е влюбена в някого в Мексико, за мен няма никого. Просто ти.

- Не е, като да съм сляп - довърши Джулиън. - Виждам те и те желая, ала... не бива. Направим ли го, ще се влюбим, а това би било катастрофа.

- Ще се влюбим - повтори Ема. Как бе възможно да не вижда, че тя вече е влюбена, изцяло и безвъзвратно? - Не ти ли казах, че те обичам? Миналата нощ?

Той поклати глава.

- Не казахме, че се обичаме. Нито веднъж.

Не може да беше вярно. Ема претърси спомените си, сякаш преравяше джобовете си, за да открие изгубен ключ. Беше си го помислила. „Джулиън Блекторн. Обичам те повече от светлината на звездите." Беше си го помислила, но не го беше изрекла на глас. Нито пък той. „Ние сме свързани", казал бе той. Но не и: „Обичам те".

Зачака го да каже „Бях полудял, защото ти рискува живота си" или „Ти едва не умря и аз замалко да полудея", или пък някаква разновидност на „Ти си виновна". Струваше й се, че ако го направи, тя ще изригне като взривена мина.

Ала той не го стори. Стоеше и я гледаше, вдигнал ръкавите на якето си до лактите, а по голата му кожа, зачервена от студената вода, бяха полепнали песъчинки.

Никога досега не го бе виждала да изглежда толкова нещастен.

Ема вирна брадичка.

- Имаш право. Най-добре да го забравим.