Средното царство

— Не знам. Може пък да е използвал тази къща, за да работи в нея.

Тя се извърна и се заоглежда. Из цялата тяхна къща бяха пръснати книги, но не бяха и една десета от тези тук. Тук сигурно имаше пет-шест хиляди тома. Тя се засмя, смаяна от откритието им. Тук сигурно имаше повече книги — ИСТИНСКИ книги, — отколкото в цялото останало Чун Куо.

Бен бавно обхождаше стаята и се оглеждаше любопитно.

— Близо сме — тихо се обади той. — Вече сме много близо. Знам.

„До какво сме близо?“ — щеше й се да го попита. Какво? Какво? Какво? Но въпросът й само щеше да го ядоса. И той знаеше колкото нея. Просто усещаше, че има нещо.

После изведнъж той се спря, обърна се и почти изтича обратно в коридора.

— Там е! — възкликна той развълнувано и тя го загледа как бързо измери с крачки разстоянието от края на коридора до вратата. Петнадесет крачки. Влезе в стаята и го повтори. Дванадесет крачки. Само дванадесет!

Веднага разбра. Огледалото. Огледалото беше врата. Врата към нещо друго.

Той веднага се отправи към него — търсеше уловка, начин да го отвори, но нямаше нищо. Разстроен, той свали книгите от един рафт и почука по стената зад него. Тухла, твърда тухла.

Застана за миг пред огледалото, взрян в него. После се засмя.

— Разбира се!

Обърна се й го посочи.

— На едно равнище е с горния ръб на огледалото. Онзи рафт с книгите срещу него. Погледни, Мег. Кажи ми какво виждаш.

Тя се приближи и ги огледа. Бяха романи. Знаменити романи. „Одисей“, „Ностромо“, „Тес от рода д’Ърбървил“, „Панаир на суетата“, „Хауардс Енд“, „Мрачната къща“, „Даниел Мартин“, „Орландо“ и още няколко. Обърна се отново към него и се намръщи.

— Не разбирам, Бен. Какво да търся? — Това е криптограма. Погледни как са наредени. Първите букви от заглавията.

Тя направи каквото й каза той. D. А. Е. Н. R. Е. V. О. N. О. Т. Т. U. В.

После разбра. Трябваше да обърнеш буквите.2

Смехът му изпревари нейния и той заопипва за копчето.

С леко съскане огледалото изскочи. Зад него имаше стая. Бен я освети с фенерчето. Изглеждаше като умалена версия на библиотеката, стените й също бяха покрити с книги. Но в средата, заемащо по-голямата част от пода, се мъдреше бюро.

Той освети повърхността му и се спря на четири предмета: нож за писма, мастилница, снимка в рамка и голяма тетрадка. Светлината се задържа върху последната, после подскочи нагоре и затърси края на стената.

Мег застана до него.

— Какво търсиш?

— Прозорец. Трябва да е имало прозорец.

— Защо? Ако наистина е искал да държи тази стая в тайна, да няма прозорец навън ще е най-добрият начин, нали така?

Той я погледна и кимна. Но тя бе изненадана, че той сам не се бе досетил. Сякаш след като бе открил стаята, бе парализиран от откритието. Освети с фенерчето си лицето му.

— Мег… — той отблъсна ръката й.

Тя се промуши и влезе в стаята, след това се обърна с лице към него.

— Ето — тя му подаде тетрадката — знаеше — още преди той да го потвърди — чия е тя. Огъстъс. Дневникът на Огъстъс. На полицата на бащиния й кабинет имаше място за него — сред дневниците на останалите Шепърд. Разпозна обработената черна кожа на подвързията.