Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Е? — обърна се тя след миг. — Ще влизаме ли?
— Да. Но не оттук. Отзад има друга врата. Ще влезем оттам, през кухнята.
Тя се взря в него, после разбра. Вече бе разгледал плановете на старата къща. Което означаваше, че е обмислял по-отдавна да дойдат тук. Но защо точно тази сутрин? Или беше нещо друго? Знаеше, че снощи имаха гост, но никой не й беше казал кой е и защо е дошъл. Който и да беше, когато сутринта бе отишла да събуди Бен, той изглеждаше разтревожен. Вече беше станал. Беше го открила седнал на леглото, прегърбен, обвил с ръце коленете си, взрян към залива през отворения прозорец. Дори и сега, докато стоеше там и оглеждаше къщата, си личеше, че е в същото настроение.
— Какво точно търсим?
— Неща, които да ни подскажат други неща.
Задържа поглед върху лицето му, но то нищо не издаваше. Не беше обичайно за него да отговаря така. Той винаги бе толкова точен, толкова уверен. Но днес беше различен.
Сякаш търсеше нещо толкова неопределено, толкова смътно като представа, че и той не можеше да каже какво е.
— Ела — каза той изведнъж. — Я да видим що за призраци ще намерим тук.
Тя се засмя тихичко; обзе я същото чувство, което бе усетила, докато се взираше в заливчето през дърветата — чувството, че тя не е съвсем тя. Не беше страх, с Бен никога не я беше страх от нищо, беше нещо друго. Нещо, свързано с този бряг на реката. С дивата му пустош. Сякаш тя по някакъв начин се отразяваше в самата нея. В нещо дълбоко и скрито в нея.
— Какво мислиш, че ще намерим? — извика му тя, докато го следваше през гъсталака от храсти и клони. — Имаш ли изобщо някаква представа?
— Никаква! — извика й той. — Може пък и нищо да няма вътре. Може и да е празна черупка. Но защо тогава ще я ограждат? За какво да ги е грижа, щом е празна? Защо просто не я оставят да изгние?
Тя го настигна.
— Като я гледам, тя и без това си е изгнила.
Бен я стрелна с поглед.
— Вътре ще е друго.
Широк лъч дневна светлина пресичаше мрака. Тя гледаше как Бен отново вдигна щората, после още една, и още една, докато вдигна и четирите. Стаята се изпълни със светлина. Голяма стая. Много по-голяма, отколкото си бе представяла в тъмното.
Дълга дървена работна маса заемаше по-голямата част от стената вляво — по нея нямаше нищо. Над нея, на самата стена, бяха окачени големи дъбови шкафове. В дъното пространството заемаха четири големи пещи — дебелите им кюнци извеждаха дима през тавана. До стената вдясно, под прозорците, бяха наредени стари машини, а до вратата имаше голяма емайлирана мивка.
Гледаше как Бен се наведе и огледа тръбите под мивката. Бяха позеленели от мъх, почервенели от ръжда. Потърка с пръст едната и предпазливо го доближи до устните си. Тя забеляза, че щом помириса пръста, той се намръщи — очите й бяха широко отворени и поглъщаха всичко.
Обърна се и изведнъж изненадващо се разсмя.
— Я виж!
В средата на покрития с бели плочки под имаше бръмбар. Кръгъл бръмбар с черна черупка колкото брошка.
— Жив ли е? — попита тя; очакваше всеки миг да се размърда.
Той сви рамене, отиде при него и го вдигна. Но беше само черупка от бръмбар.
— Мъртъв е от години — отбеляза той.
Да, помисли си тя, сигурно откакто са запечатали къщата.
Зад тях имаше и друга врата — до стара, избеляла картина, изгнила от влагата под оплютото от мухи стъкло. Зад вратата — тесен коридор, който завиваше надясно. Влязоха, пристъпвайки бавно и предпазливо рамо до рамо — осветяваха пътя си с фенерчетата.
Изследваха всички големи стаи една по една, но там нямаше нищо. Стаите бяха празни, прашните им дъсчени подове — голи, само черните очертания на отдавна липсващи картини нарушаваха празнотата на стените.
Никакви признаци на живот. Само черупката — празната черупка на онова, заради което бяха дошли тук.
Огъстъс. Никой не говореше за Огъстъс. И все пак точно това отсъствие го караше да заема толкова голямо място във въображението им. Още откакто Бен бе открил онова първо, единствено упоменаване на името му в дневниците. Но какъв ли е бил той? Какво бе направил, че никой никога не говореше за него?
Тя потръпна и погледна Бен. Той я гледаше така, сякаш знаеше за какво мисли тя.
— Ще се качим ли горе?
Тя кимна.
Горе беше по-различно. Стаите бяха пълни със старинни мебели, покрити с бели чаршафи, сякаш къщата бе затворена само за лятото, докато ги няма обитателите й.
В една от големите предни стаи Мег застана до разтворените кепенци и се загледа през дърветата към реката. Светлината блестеше по водите през дупки в гъстия листак. Чуваше как зад гърба й Бен маха покривките от масите и столовете и търси, неуморно търси нещо.