Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
„Богове, нека не им се случи нищо! О, моля ви, дано не им се случи нищо!“
Бен седеше на бюрото и четеше дневника. Мег бе застанала зад него, до рамото му, и осветяваше страниците с двете фенерчета, като следваше пръста на Бен, който се местеше отдясно наляво, нагоре и надолу по колонките на шифъра.
Бен й го бе обяснил. Бе й показал, че първата илюстрация е ключ към всичко. На нея беше изобразен мъж, седящ до камина и четящ вестник — лицето му не се виждаше, а сцената се отразяваше под определен ъгъл в огледалото над камината. Разглеждайки я под лупа, която намери в лявото чекмедже. Бен й показа, че шрифтът на отразявания вестник леко се различава от онзи, който държеше мъжът. Разликите съставяха основата на шифъра. Разбра го — дори и онова за управляващите правила, които карали шифъра да се променя, — но умът й беше твърде бавен и недостатъчно гъвкав, за да задържи и използва показаното.
Сякаш всичко това беше някакъв специален ключ — кодиран лексикон, разработен специално за един-единствен ум. Този на Бен. Сякаш Огъстъс бе знаел, че Бен ще дойде. Сякаш го бе видял ясно, като в огледало. Това й напомни за чувството, което бе изпитала в стаята под тази, изправена сред обвитите с чаршафи мебели — че къщата не е изоставена, а само временно затворена и чака обитателите си да се върнат.
И ето, той се беше върнал.
Тя потръпна и светлината за миг затанцува по страницата. Бен вдигна очи.
Усмихна се, затвори дневника, изправи се и мина покрай нея, оставяйки голямата, подвързана с кожа тетрадка върху бюрото.
Мег още миг се взираше в дневника — чудеше се какво ли пише вътре; знаеше, че Бен щеше да й каже когато поиска. После я взе, обърна се и го последва.
ВИНАГИ ГО СЛЕДВАМ — осъзна тя. Но мисълта й хареса. Тя знаеше, че той има нужда от присъствието й — тя беше огледало на неговите думи, на неговите мисли, на тъмните му, неизказани с думи амбиции. Тя, с нейния едва деветгодишен житейски опит, го познаваше по-добре от всеки друг. Разбираше го така, както никой друг не го разбираше. Или поне никой жив човек.
Той стоеше там, до прозореца, и замислено се взираше в клонатите корони на дърветата.
— Какво има? — попита тя.
— Опитвам се да схвана къде е градината.
Тя разбра веднага. На гърба на дневника имаше рисунка на обградена със зид градина. Беше си помислила, че е хубава, може би алегорична, но Бен явно смяташе, че е точно изображение на дадено място — някъде тук, около къщата.
Тя се взря в отрупаната с книги стена над бюрото, обърна се и видя, че и той гледа към същото място. Усмихна се и отмести поглед към лицето й.
— Разбира се. В края на долния коридор имаше врата.
Тя кимна.
— Да слизаме.
Вратата не беше заключена. Зад нея бе мъничката градинка — полянката бе старателно подстригана, делфиниите и гладиолите, перуниките и калиите цъфтяха буйно над тъмната пръст на лехите. И там, под задния зид, бе надгробният камък — бял мрамор, изрязан във формата на дъб; дънерът му беше твърде дебел, короната му бе голям кълбест облак.
— Да — тихо каза Бен. — Знаех си, че той е тук.
Наведе се към камъка, протегна ръка, докосна и проследи изрязания в него надпис.
Мег се намръщи.
— Датата несъмнено е объркана, нали, Бен?
— Не — той поклати глава, без да вдигне поглед. — Когато се е самоубил, е бил на петнадесет години.
— Ами тогава… — но все още нищо не можеше да проумее. Той им беше прадядо, нали? Само на петнадесет? После, със закъснение, тя осъзна какво й беше казал — ВСИЧКО, което й беше казал. — САМОУБИЛ СЕ Е?!
В стената зад камъка имаше врата. Проста дървена врата, боядисана в червено, с резе в горния край. Бен се взря в нея по обичайния си напрегнат начин.
Врати, помисли си тя. Винаги се появява нова врата. А зад всяка врата има нещо ново и неочаквано. Огъстъс например. Никога не бе предполагала, че той толкова ще прилича на Бен. Бяха като близнаци.
— Ще влезем ли? — попита Бен. — Преди да тръгнем обратно? Имаме време.
Тя погледна надгробния камък; изпълваше я странно безпокойство. Изкушаваше се да каже „не“, да му каже да остави това, но защо не? Бен беше прав. Имаха време. Много време, преди някой да открие, че ги няма.
— Добре — съгласи се тихо тя. — Но после се връщаме веднага. Става ли?
Той й се усмихна и кимна, после приближи вратата и протегна ръка към резето.
Беше работилница. По продължение на едната стена бяха наредени полици, а по тях имаше какво ли не — старомодни отвертки и чукове, пили и триони; кутия пирони и най-различни лепила; ключалки и дръжки, скоби и една табла с най-различни ключове. Вила и лопата бяха подпрени отдолу на стената до чифт ботуши — калта по тях беше засъхнала и се разпадаше при докосване.