Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Бен, който го следваше на няколко крачки, се засмя, но смехът му нямаше нищо общо с бащината му забележка. Бе получил прозрение. Синът на Еймъс, Робърт, беше онзи, който бе проектирал Града Земя. Предварителните му архитектурни скици висяха в дълга стъклена рамка на стената в коридора вътре в къщата. Но идеята не бе хрумнала на него. Семето на Града Земя беше тук, сега, пред тях — там, на върха на тревистия хълм. Тук, в този външен символ на прапрапрадядовата му параноя беше началото на всичко, което бе последвало. Робърт просто бе уголемил и подобрил схемата на баща си, докато тя бе обгърнала целия свят.
Той се разсмя тихичко и погледна баща си — чудеше се дали и той се е досетил, или тази връзка съществуваше само в неговия ум.
Близо до къщичката войниците бяха монтирали обезпаразитяваща решетка — матовата морава светлина привличаше де що има дребни същества с крилца от околните ливади. Бен се спря и се загледа в един молец — крилата му приличаха на похабения тюл на някоя стара, износена рокля, а тялото му беше дебело и набито като миниатюрна пура, — който запърха към решетката. За миг той танцуваше в розово-синкавата светлина, омагьосан от сиянието; пурпурен цвят обля прозрачните му крила. После върхът на крилото му бръсна нажежената повърхност. Блесна искра, чу се съскане и молецът падна безчувствен в решетката, където пламна — крилцата му се сгърчиха и той изчезна за миг; тялото му прегоря и се превърна в тъмна пепел.
Бен гледа още миг, осъзнавайки, че и той е сякаш омагьосан. Ушите му се изпълниха с бруталната музика на решетката — пращенето, пукането, цвърченето на умиращите създания; всяко кратко, внезапно припламване привличаше погледа му. А в съзнанието му се оформи жива картина на безплътните им образи в матовата бледоморава светлина.
— Ела, Бен. Да влезем вътре.
Обърна се. Майка му стоеше на вратата и му махаше, усмихна се и подуши във въздуха. Бе изпълнен с тръпчивата, сладка миризма на озон и изгорели насекоми.
— Наблюдавах — каза той, сякаш това обясняваше всичко.
— Знам — тя се доближи до него и постави ръка на рамото му. — Ужасно е, нали? Но е необходимо, предполагам.
— Да.
Но той искаше да каже нещо друго — нещо повече от просто съгласие. Беше и ужасно, и необходимо — макар и само заради това, да се предотврати плъзването на болестта из имението; но точно това — ужасната необходимост от смъртта — му придаваше такова очарование. Целият живот ли е такъв? — замисли се той, отмести поглед от решетката и се взря над тъмната, огряна от лунната светлина вода на залива. — Дали всичко е просто кратък, хаотичен полет към изгарящата светлина? И после нищо?
Бен потръпна — не от страх, нито от студ, а от някакъв по-дълбок, по-сложен отклик вътре в него; после се обърна и се усмихна на майка си.
— Добре. Да се прибираме.
Капитанът на работния отряд наблюдаваше как жената и синът и влизат в къщата, след това сигнализира на хората да довършат запечатването. За него това не беше нищо — заповедите си бяха заповеди — и все пак на няколко пъти му беше хрумвало, че щеше да е много по-просто Шепърдови да бъдат евакуирани, отколкото да се правят всичките тези глупости. И живота си да заложеше, пак не би могъл да проумее защо искат да си стоят в къщата, докато върху Имението се сипят отрови. И все пак трябваше да признае — конструкцията си я биваше. Дъртият Еймъс е знаел какво прави.
Приближи се и огледа внимателно работата. После, доволен, че печатът не пропуска въздух, издърпа микрофончето изпод брадичката си.
— Добре. Свършихме. Почвайте да ръсите.
На шест мили оттук, край устието на реката, четири големи транспортьора, специално приспособени за задачата, се вдигнаха един по един от площадката и започнаха да се строяват в редица над реката. След това по сигнал започнаха да се придвижват надолу по реката, а под тях — безцветен, като ситен-ситен сняг — се носеше тънък облак.
Глава 12
Огъстъс
Едва беше минало десет часа сутринта, но слънцето вече сияеше сред ширналото се тъмносиньо небе — сякаш някой го бе измил от всички нечистотии. Слънчеви отблясъци блестяха по повърхността на сиво-зеленикавата вода, от които тя изглеждаше плътна и в същото време бистра като разтопено стъкло.
В средата на потока Мег подаде на Бен веслата. Пъргаво си смениха местата, а лодката бавно се носеше по водата. Тя се облегна назад, наблюдавайки как се бори да я върне в курса — лицето му беше маска на търпелива решителност, а мускулите на голите му, загорели ръце ту се свиваха, ту се разпускаха. Бен стисна зъби и задърпа упорито дясното весло, бавно обърна лодката към далечната къща — тъмният, гладък остър ръб се впи дълбоко в синьозеленикавото, упорито течение и той обърна лодката, оставяйки рязка диря.