Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Русия е щастлива — каза Александър, когато княгинята свърши предсказанията. — Това е най-хубавата картина на бъдещето, която желая да видя: Въпреки че слабея и не ще мога да доживея да видя този мир в царството си, то поне ще отнеса със себе си слаба надежда.
— Всичко разбрах добре — каза царят, като се обърна към великия княз. — Разбрах какво искаше да ми каже твоята нещастна жена. Робството трябва да изчезне, то притиска земята. Аз искам да бъда владетел на свободни братя, а не на роби. Аз не мога да направя Русия щастлива само с едно мръдване на перото. Трябва ли още да се двоумя?
— Смея ли да кажа, брате мой — рече Константин. — Има хора, които са противници на премахването на робството. Всички дворяни ще се възбунтуват против това, тъй като всички имат големи имоти. Ако техните работници направиш свободни, то за дворяните ще бъде зле. Припомням ти, Александре, че болярите са крепители на владичеството.
Царят мълчеше. Лицето му бе бледо като платно.
— Що каза, брате? — запита царят. — Значи дворяните ще се противопоставят на желанието ми. Знай, че ще погубя всеки, който посмей да се противи на волята ми. Руските царе се раждат, за да въздигнат, а същевременно и за да погубват.
— Болярите ще погледнат с добро око — рече Константин — и ще са съгласни, докато ги въздигаш, но те ще покажат негодуванието си, щом започнеш да ги унищожаваш.
— Няма да ги щадя — рече царят. — Мина времето, когато болярите се сравняваха с царете. На сцената на деветнадесети век най-главната роля играе народът. Моят девиз е — за доброто на народа. Перото, с което ще подпиша унищожението на робството, ще ме направи безсмъртен. Нима ще потрепери ръката ми? Не, братко. Оттук ще отида право в кабинета си, ще повикам министрите, за да се съветвам с тях.
Царят се готвеше да излезе, но князът го помоли за още една дума.
— Брате, делото, което ще предприемеш, е велико. То ще бъде най-благородното дело на деветнайсети век и аз ще бъда последният, който ще ти се противопостави. Не е ли това голям срам за нашето отечество?
— Аз се сещам какво искаш да кажеш — рече царят.
— Сещаш се! Не е ли робството най-големият срам на деветнайсети век? Тези изтезания, които подобават само на средновековните варвари? Премахни Сибир и освободи безбройните нещастници, дай тази земя на Бога и на небето и направи така, че да не я наричат земен ад. Царю, не чуваш ли виковете на клетниците, които гинат в твоите рудници? Като че тези викове ще изпълнят въздуха, който ще ни задуши. Много често насън чувам дрънкането на оковите и клетвите, които идват от дълбочината на земята, идват като отмъстители около къщата на Романовци.
Царят стисна силно ръката на брат си.
— В този миг ти говориш за себе си, Константине.
— Как? Нима така мислиш, братко?
— Аз мисля, че твоето сърце още тупти за онази клета жена, която трябваше да изпратя в Сибир.
Константин улови ръката на брат си и с разтреперан глас каза:
— Не, Александре, аз не заговорих първи за тази жена, ти го стори. Кажи ми тогава какво стана с нея?
Царят тежко въздъхна и каза:
— Най-добре я смятай за мъртва.
— Ако я смятам за такава, ще рече, че тя живее; кажи ми тогава, моля ти се, дали е лишена от нещо или се намира във влажна тъмница, или пък е в хубава стая?
— Не мога да ти отговоря — каза царят. — Аз направих това според законите на нашия дом. Забрави Елисавета, погледни към небето и се помоли Богу да върне разума на този ангел.
Царят стисна ръката на брат си, след това се доближи до кревата, на който лежеше Хела, и я целуна по бледото чело.
— Ако историята говори някога за великите дела на Александър II, за освобождението на руския народ и премахването на робството, никой не ще помисли, че за това велико дело е помогнала една млада невинна жена, една нещастна полудяла княгиня.
Царят отиде в палата. Щом влезе в кабинета си, той изпрати да повикат директора на полицията Кардов.
Когато Кардов дойде, Александър се изправи насреща му.
— Какво стана с детето, Кардов? Детето, което беше при градинаря на великия княз? — запита царят.
— Къщата изгоря, Ваше Величество. Царят тропна с крак.
— Аз не питам за къщата, а за детето — рече царят сърдито.
— Щом къщата е изгоряла, тогава и детето трябва да е изгоряло — отговори Кардов, като се изправи гордо.
Царят скочи като бесен. Той взе един порцеланов светилник и го хвърли в краката на Кардов, където се счупи на парчета.
— Нима смееш да мамиш царя си, животно такова — кресна царят в яда си. — Ти каза, че детето е изгоряло. Това не е вярно, тъй като никаква следа нямаше от него в пепелта. Казвай що стана с детето? На кого го даде?