Град от кости

Люк бе застанал на колене. Валънтайн вдигна изцапаната си с кръв сабя. Очите на Люк бяха затворени и той мърмореше нещо — заклинание, молитва, Клеъри не знаеше. Тя се загърчи в ръцете на Джейс и се завъртя така, че да го погледне в лицето. Устните му бяха свити, челюстта — стегната, но очите му…

Крехката броня се беше пропукала. Трябваше само още малко да натисне. Тя трескаво затърси думите.

— Но ти имаш семейство. Семейството, това са хората, които те обичат. Както семейство Лайтууд обичат теб, Алек, Изабел… — Гласът й секна. — Люк е моето семейство, а ти искаш да гледам как умира, както ти си гледал как умира баща ти, когато си бил на десет години? Това ли искаш, Джейс? Такъв човек ли искаш да бъдеш? Като…

Тя млъкна, внезапно усетила, че е отишла твърде далеч, и се уплаши, че ще го загуби.

— Като баща ми — довърши вместо нея той.

Гласът му беше леден, сдържан, равен като острието на нож.

Изгубих го, помисли си отчаяно тя.

— Залегни — каза Джейс, като я бутна силно. Тя се препъна, падна на земята и се претърколи. Изправяйки се на колене, тя видя как Валънтайн вдига сабята високо над главата си. Светлината на полилея се отразяваше в оръжието, разпръсквайки светлина, която я заслепяваше.

— Люк! — извика тя.

Сабята се заби в пода. Люк не беше там. Джейс се бе приближил по-бързо, отколкото Клеъри можеше да предположи дори за ловец на сенки, и го беше отместил настрани. Джейс стоеше с лице към баща си пред вибриращата дръжка на камата, с пребеляло лице, но твърд поглед.

— По-добре си върви — каза той.

Валънтайн гледаше невярващо сина си.

— Какво каза?

Люк се беше надигнал да седне. Ризата му бе опръскана с прясна кръв. Той гледаше втренчено как Джейс протяга ръка и внимателно, почти равнодушно докосва дръжката на сабята, която бе забита в пода.

— Мисля, че ме чу, татко.

Гласът на Валънтайн бе като шепот:

— Джонатан Моргенстърн…

Бърз като светлината, Джейс хвана дръжката на сабята, измъкна я от дървения под и я вдигна. Той я държеше леко и уверено, с връх само на няколко сантиметра от брадичката на баща си.

— Не се казвам така — каза той. — Името ми е Джейс Уейланд.

Очите на Валънтайн бяха неподвижно впити в Джейс, той сякаш не забелязваше сабята, насочена към гърлото му.

— Уейланд? — изрева той. — В жилите ти не тече кръвта на Уейланд! Майкъл Уейланд е никой за теб…

— Също както и ти — каза спокойно Джейс. Той посочи със сабята наляво. — А сега си върви.

Валънтайн поклати глава.

— Никога. Не приемам заповеди от дете.

Върхът на сабята леко докосна гърлото на Валънтайн. Клеъри гледаше парализирана от ужас.

— Аз съм много добре тренирано дете — каза Джейс. — Ти ме научи на изкуството да убивам. Трябва само да мръдна ръката си и ще ти прережа гърлото, знаеш ли това? — Очите му бяха стоманени. — Предполагам, че знаеш.