Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Откривам колко много неща има тук за рисуване. Толкова дълго съм отсъствал, че не мога да не ги забележа. Бих могъл най-вероятно да рисувам щастливо с години тук: каньоните, плажовете, може би дори интериора на гаражите. Когато започна да рисувам нещо, то непрекъснато се разширява.
Татко сигурно е прав. Може би се крия в Париж, за да стоя настрана от жестоката конкуренция в Америка.
Звучи логично — живот тук, горе, сред природата; нещо в мен обаче се противопоставя на мисълта да се върна.
Причината донякъде е в това, че твърде много хора ще надничат над рамото ми. Трудно ми е да повярвам в себе си, когато бъда принуден да се възприемам просто като обект на обкръжаващата ме илюзия, вечно да сравнявам и да бъда сравняван.
Постепенно разбирам, че мислено разговарям с татко. Опитвам се да обясня защо живея в Европа, защо не мога да се върна и да заживея тук. Седяли сме мълчаливо един до друг почти петнайсет минути. Бях скитал наум, но през цялото време той беше с мен, в мислите ми.
Татко е потънал в размисъл, от време на време леко кима с глава.
— Да. Можеш да пробиеш кладенец тук и съм готов да се обзаложа, че ще намериш вода на не повече от седемнайсет-осемнайсет метра. С тази вода и слънцето тук ще можеш да отглеждаш всичко.
Поглежда ме и се усмихва.
— Но подозирам, че двамата с Врон сте по-щастливи във веселия Париж.
Неволно го удрям здраво с юмрук по ръката и той едва не пада. Инстинктивно свива глава между раменете, смее се и успява да се задържи. Никога не съм докосвал баща си така, а сега изведнъж го дарявам с този силен удар, с който понякога човек удря много близък приятел. А той продължава да се смее открито, без да поставя ръка пред устата си, смее се от все сърце, висок, груб, мъжки смях.
Седим така около час и половина. После татко започва да тича наоколо, размахва ръце като крила на вятърна мелница — нещо наистина близко до истинското бягане за здраве.
Потегляме надолу в четири часа. През всичкото време сме обърнати към океана, а слънцето е от дясната ни страна. Чувствам се като сокол, който се връща в клетката си, след като за малко му е било разрешено да се издигне до облаците.
Татко слиза пред къщи; оставям го да поеме обясненията с майка. Успокоява ме — щял да й каже, че съм прескочил до дома на Марти. Започва да става изкусен лъжец. Вероятно това е, което една психотерапия може да постигне: освобождава те от задръжки, за да можеш да лъжеш щастливо, без чувство на вина; как по друг начин би могъл успешно да се самозалъгваш? В кабинета съм на Делибро точно преди пет часа.
Той иска да знае за моите чувства към мама. Опитвам се да му отговоря на въпроса. Казвам, че за човек е трудно да разбере какво точно усеща и какво се е принудил да чувства в търсене на самозащита. Неволно започвам да говоря за Джоан.
— Двамата със сестра ми сме много близки, докторе. Така е, откакто се помня. Напълно съм сигурен, че отношението ми към жените в моя живот е било силно повлияно от сестра ми — желание за покровителство, примесено с възхищение. Мисля, че в известен смисъл изолирахме мама.
Спирам.
— Моля, продължавайте. Точно това искам да знам. Вашата майка е чувствителна, интелигентна жена. Трябва да го е почувствала и е била засегната; това може да обясни отбранителната позиция, която е заела, съпротивата й срещу проявяваната обич, под каквато и форма да е тя.
— Сега, когато е болна, се чувствам виновен. Не мога да я обичам по начина, по който иска да бъде обичана. Дълбоко съм убеден, че тя е потискала и обезличила татко. Вероятно страхът да не се случи същото и с мен ме държи настрана от нея.
Татко бе засенчен от ярката й, ослепяваща светлина и аз загубих чувствата си и към него. За мен той като че ли е бил мъртъв повече от трийсет години. Просто стана невидим.
Опознахме се едва когато мама постъпи в болницата и двамата останахме сами. Мисля, че поради някакви нейни, лични причини мама ни е пречила да се сближим с него.
— Господин Тремънт, трябва да разберете, че тя не би могла да постигне това сама. Станало е така, защото баща ви и вие сте го допуснали. В края на краищата майка ви е само още едно човешко създание. Може би е по-изплашена и по-склонна да властва над околните, отколкото по-голяма част от другите хора. Случилото се обаче с баща ви е изключително.
— Може би, но татко се оттегля в своя свят на сънищата, аз заминах за Париж, а Джоан се омъжи за човек, неуязвим за мама — една човешка бариера между нея и сестра ми.