Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
— Хей, здравейте, добри хора! Прекрасен ден е! Хайде да отидем до океана.
Обикаля около нас. Отпуска рамене като боксьор, който излиза на ринга.
— Може би ще мога да потичам малко по алеята за велосипеди на плажа. Трябва да се възползваме, докато Джони е още тук, Бет.
Опитва се да тича с високо повдигнати колене, което означава, че повдига краката си на такава височина от пода, на която хората вдигат крака, когато вървят. Обул си е светло-сините маратонки „Адидас“, с дупката отпред. Би трябвало да се досеща, че вбесява майка, но може би е просто в такова добро настроение, че не мисли за това. Поглеждам я.
— Не и аз! Няма да допусна да бъда видяна заедно с вас двамата с тези просташки бради, а той — в този налудничав костюм. Защо някой път не го заведеш при неговия психиатър в този костюм, Джаки? Тогава той ще разбере за какво става въпрос.
Не реагирам. Татко също се преструва, че не забелязва; все още обикаля, ръцете му са сгънати в лактите и притиснати към тялото.
— Прекрасно, татко. Наистина е прекрасен ден; срамота е да го пропилеем затворени вкъщи; да отидем до Венеция. Мамо, сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?
Гледа ме втренчено и казва:
— Вие двамата можете да докарате всеки до лудницата. Защо не си го вземеш в Париж? Можете да си живеете под един от онези мостове заедно със скитниците и хипитата. Махайте се от очите ми, омръзна ми да ви гледам.
Изкарвам колата на заден ход и се отправяме към Венеция. Денят е един от онези чудесни, ясни, калифорнийски дни. От най-високата точка на Палм можем да видим планинските възвишения на каньона Топанга. Искам да открия къде точно се намират нашите сто и шейсет декара; за целта се опитвам да се ориентирам по ивиците разчистена земя за ограничаване на горските пожари. Поглеждам часовника си — минава два.
— Татко, какво ще кажеш: да отидем до нашето място в Топанга? Били понякога ходи там с приятел или сам, но аз самият не съм се качвал до горе.
— Добра идея, Джони. Мога да потичам по пътеките. Ей Богу, не съм ходил там повече от десет години! Винаги съм искал да си построя колиба горе, нещо като скривалище.
Пресичам, включвам се в движението по пътя към Санта Моника, а после въртя по Тихоокеанската магистрала. На плажа е пълно с хора; няма и следа от характерната за брега лека мъгла или поне мараня. Когато минаваме по булевард „Сънсет“, колите намаляват, а когато стигаме до завоя за Топанга, може да се каже, че сме сами на пътното платно.
Навлизаме в каньона и настъпват промени, като че ли сме в друга страна. По-сухо е, въздухът е по-лек, по-топло е, до нас достигат нови миризми — на пелин, шубраци, влажна пръст и скали, нагрети от слънцето.
Пътят е стръмен и лъкатушен, големи валчести камъни надвисват от едната ни страна, дълбоки проломи се спускат от другата. Карам бавно по завоите, за да не изплаша татко, но той виси на прозореца и се радва като дете. Извадил е едната си ръка навън, за да почувства вятъра. Стиснал е силно очи.
Минаваме през Топанга и завиваме към училището. Нашата земя е върху планински път, който започва зад него.
Тя е навътре в планината, на около два километра от сградата на училището. Изкачваме се нагоре; от едната ни страна се появява океанът, а от другата — Сан Фернандо Вали. Между тях и около нас нагоре и надолу се виждат каньони, които се сливат в един главен. Ясно е; дори долината на Сан Фернандо не е много замъглена.
— Хей, Джон, бях забравил колко красив е този хълм. Трябва да си построиш къща тук и да отглеждаш авокадо и портокали.
Сега се подава толкова много навън от прозореца, че се боя да не падне. Изправил се е на колене върху седалката. Проверявам дали вратата е заключена.
Върхът предлага красив изглед.
Паркирам колата. Изкачваме се бавно на върха на нашия хълм, където намираме палатката на Били. Измъквам от нея одеяла и ги постилам на земята, за да седнем.
Настаняваме се и се опиваме от красотата наоколо. В дъното на нашия каньон се стеле лека мъгла, а в далечината океанът блести ослепително под слънцето. Вижда се заливът — чак до Редондо.
Питам се защо не се преместя да живея тук. Никога не съм виждал по-красиво място, а и бебето на Марти ще израсне пред очите ни. Вероятно бих могъл да засадя овощни дървета и да си осигуря добър поминък. Джаки ще ходи пеш до училището под хълма — ежедневна старомодна разходка, всички знаем колко добре ще му се отрази.