Отдел Убийства: Главният заподозрян

Ето и къщата, която му трябва. Далече е до мястото на Бергерови. Николай огледа с опитно око прозорците, входната врата, катинара. Не изглежда, че от миналото лято не е имало никого тук. Множество дребни подробности говореха, че през зимата и пролетта е идвано, и то неведнъж. Но май сега няма жива душа. На вратата катинар, тишина и липсва особената миризма, която непременно се появява там, където има хора. За всеки случай Николай почука, но както и се предполагаше, не получи отговор.

Като се повъртя около къщата, той пресече улицата и влезе в нечия градина. Небръснат мъж със старо долнище от анцуг работеше клекнал нещо около храстите с френско грозде. Като чу зад себе си стъпки, той се изправи с усилие и пъшкайки, се хвана за кръста.

— Какво искате? — попита неприветливо той, като огледа с недобро око Селуянов.

— Търся Шарапови — отвърна миролюбиво ченгето, сякаш не забелязваше откритото недоволство на стопанина на вилата.

— Няма ги — небръснатият мужик направи злобна физиономия и се изплю. — От сто години не са се вясвали. Богаташите си имат свой живот, построили си някъде нова къща, а тая само я дават под наем. Няма да ги намериш тука.

— Жалко — огорчено рече Николай. — За какво дойдох ли? Казаха ми, че мога да наема от тях вилата за лятото. Вярно, предупредиха ме, че трябва да ги търся в Москва, сега ги нямало тук, но казват, че се вестявали. И аз помислих, че може да ги заваря.

— Не, излъгали са те — обади се виладжията. — Идат, вярно, ама не са те. Изглежда, още през есента са дали на някого вилата под наем. Току пристигат разни със западни коли. Четири-пет човека. Какво правят там, не зная, обаче се държат спокойно, не мога да си изкривя душата срещу тях. Нито силни песни, нито скандали, нищо такова. Тихи, културни. Пристигат, влизат вътре — и до другия ден. После излизат, хайде в колите — и привет. Помислих си, че правят политически сбирки. За изборите де.

— Едни и същи ли идват, или различни?

— Еха — пак се изкашля виладжията. — Каква разлика, щом искаш да наемеш вилата? Момче, прекалено си любопитен май.

— Аха — веднага потвърди Николай. — Страшно съм любопитен. Майка ми от дете ме биеше заради това. Не ми давай хляб — дай ми да си пъхам носа в чуждите работи. Не се сърди.

Небръснатият човек го гледаше с интерес и дори с известна топлота. Селуянов знаеше, че самокритичността е добро оръжие. Сам си се охулваш, признаваш си вината и поглеж — събеседникът ти омекнал. Така и стана.

— Не съм им гледал твърде лицата, но колите им бяха еднакви. Тоест приличат си. А ти защо питаш?

— Абе просто така — усмихна се обезоръжаващо Селуянов. Добре, стопанино, няма да ти преча повече, ще отида в Москва, ще намеря Шарапови там. А ти познаваш ли Бергерови?

— Архитектката ли? Познавам ги. Те са стари жители, вилата им е от трийсетина години.

— Ами дъщеря им познаваш ли?