Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Да, докторе — устните на жената с глава на плъх се отдръпнаха назад, оголвайки двойна редица остри зъби. Това гримаса ли беше, или усмивка? Скоутър изгледа всички присъстващи със самодоволен вид и нареди:
— Стойте, където сте, докато не ви кажа, че можете да се приближите. Никой от нас не знае какво точно представлява детето. Знаем само, че принадлежи на самия Пурпурен крал…
Мия изведнъж изкрещя. От болка, но и от негодувание.
— Ах, ти, тъпанар такъв! — каза Сейър и зашлеви лекаря през лицето с такава сила, че косата му се разроши, а на бялата стена разцъфнаха миниатюрни капки кръв.
— Не! — изпищя ничията дъщеря.
Опита се да се изправи на лакти, ала не успя и отново падна по гръб.
— Не, вие ми казахте, че аз ще си го отгледам! Умолявам ви… поне за съвсем мъничко, моля аз…
В този миг най-страшната болка връхлетя Сузана — връхлетя и двете, погребвайки ги под себе си. Те изкрещяха пронизително в унисон и безногата жена нямаше нужда от наставленията на Скоутър, който я караше да се напъне, да напъне СЕГА!
— Излиза, докторе! — извика сестрата в нервен екстаз.
Сузана затвори очи и напъна с всички сили, усещайки как болката започна да се оттича от нея, подобно на вода, оттичаща се в тъмен канал, ала същевременно почувства и най-дълбоката печал, която някога бе изпитвала. Защото сега бебето преливаше в Мия; това бяха последните няколко реда на живото послание, което тялото на Сузана трябваше да предаде. Беше дошъл краят. Каквото и да се случеше после, с тази част от живота и вече беше свършено и Сузана Дийн нададе вик, в който се преплитаха едновременно облекчение и съжаление; вик, който сам по себе си беше като песен.
И понесен на крилете на тази песен, Мордред Дисчейн, син на Роланд (и на още едного, о, можете ли да кажете „Дискордия“), се появи в света.
КОДА: СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПИСАТЕЛ
Човече, толкова е хубаво, че сме отново в Бриджтън. В „Бабоград“ (както обича да казва Джо) се отнасят прекрасно с нас, ала Оуън нервничеше. Откакто се върнахме вкъщи, се държи далеч по-добре. По пътя спряхме само веднъж — в Уотървил, за да хапнем в „Тихата жена“ (трябва да отбележа, че този път нещо не бяха на ниво).
Както и да е, реших да спазя обещанието, което си бях дал, и веднага след като се прибрахме, се отправих на лов за онази история за Тъмната кула. Почти се бях отказал, когато намерих страниците в далечния ъгъл на гаража, под един кашон със стари каталози на Таби. Отнякъде се беше просмукала доста влага и особените сини листове миришеха на мухъл, ала важното беше, че текстът се четеше. След като си го припомних, седнах и добавих една малка част в главата за Крайпътната станция (там, където Стрелеца среща момчето Джейк). Помислих си, че ще бъде забавно да сложа вътре водна помпа, захранвана от миниатюрен атомен реактор, и веднага го направих. Обикновено работата по стар разказ е като да ядеш сандвич, направен от сух хляб, но сега се чувствах съвсем различно… все едно обувах удобни стари обувки.
За какво обаче трябваше да се разказва в тази история?
Не мога да си спомня — знам само, че тя ме връхлетя преди много, много време. Докато се връщахме от „Бабоград“ и цялото ми домочадие дремеше в колата, се замислих за времето, когато с Дейвид бяхме избягали от леля Етелин. Планирахме да се върнем в Кънектикът, предполагам. Възрастните обаче ни хванаха и ни накараха да работим в плевника — наказанието ни се състоеше в това да нарежем дърва. „Да си изкупим вината“ както бе казал чичо Орен. Имам чувството, че нещо здравата ме изплаши тогава, ала проклет да съм, ако мога да си спомня нещо друго освен това, че беше червено. Тогава си измислих един герой — нещо като вълшебен стрелец — който да ме пази от него. Имаше и нещо за магнетизъм, за някакви Лъчи на Силата… Сигурен съм, че тази случка положи началото на историята, ала странно колко смътно ми изглежда всичко сега. Кой обаче помни всички тъмни ъгълчета от детството си? И кой иска да си ги спомни?
Иначе няма кой знае какво. Джо и Наоми си играха на двора, а плановете на Таби за пътуването и до Лондон са напълно готови. Момче, тази история за Стрелеца обаче не ми излиза от главата!