Танц с дракони

Останалото беше сеч, но този път Кралят касапин се оказа откъм грешната страна на сатъра. Каго беше този, който накрая го посече, проби си път през защитниците на краля на чудовищния си боен кон и разпра Клеон Велики от рамото до бедрото с един удар на извития си валириански аракх. Жабока не видя това, но които го бяха видели, твърдяха, че медната броня на Клеон се раздрала като коприна, а отвътре лъхнала ужасна воня и изпълзели сто гърчещи се гробни червея. Значи бе вярно, че Клеон е мъртъв. В отчаянието си ащапорците го бяха измъкнали от гробницата му, облекли го бяха в броня и го бяха вързали на кон, за да вдъхне кураж на Неопетнените.

Падането на мъртвия Клеон сложи края на това. Новите Неопетнени хвърлиха копията и щитовете си и побягнаха, само че портите на Ащапор зад тях се оказаха затворени. Жабока бе изпълнил своята част в последвалото клане, като налетя върху изплашените Неопетнени с другите Брулени от вятъра. Яздеше плътно до Големия мъж, сечеше надясно и наляво, докато клинът им се врязваше през Неопетнените като връх на копие. Когато изригнаха от другата страна, Дрипавия принц ги обърна и ги поведе отново през гъстата гмеж. Едва на връщане Жабока успя да види добре лицата под острите бронзови шапки и осъзна, че повечето Неопетнени не са по-големи от него. „Зелени момчета, които пищят за майките си“, помисли си, но все пак продължи да ги избива. Когато битката свърши, мечът му беше плувнал в червена кръв, а ръката му бе толкова уморена, че едва можеше да я вдигне.

„И все пак не беше истински бой. Истинският бой ще ни сполети скоро и трябва да сме далече, преди да дойде, иначе ще се окаже, че се бием на грешната страна.“

Тази нощ Брулените от вятъра вдигнаха лагер до брега на Робския залив. Жабока изтегли първата стража и го пратиха да пази коневръзите. Герис го срещна там малко след залез-слънце, когато лунният сърп изгря над водите.

— Големия мъж също трябваше да е тук — каза Куентин.

— Отиде да се види със Стария Бил Кокала и да загуби и останалото си сребро — отвърна Герис. — Остави го. Ще направи каквото трябва, макар че няма да му хареса много.

— Няма.

Имаше много и много около всичко това, което и Куентин не харесваше. Плаването на претъпкан кораб, подмятан от вятъра и морето, яденето на корав хляб, пълен с гъгрици, и пиенето на черен като катран ром до забрава, спането на купчини мухлясала слама с вонята на непознати в ноздрите му… всичко това беше очаквал, когато драсна подписа си на онова парче пергамент във Волантис, вричайки меча и службата си на Дрипавия принц за година. Онова бяха трудности, които можеха да се изтърпят, същината на всички приключения.

Но това, което трябваше да последва, си беше явна измяна. Юнкайците ги бяха докарали от Стар Волантис, за да се бият за Жълтия град, но сега дорнците се канеха да обърнат плащовете си и да минат на другата страна. Означаваше и да изоставят новите си братя по оръжие също така. Брулените от вятъра не бяха точно приятелите, които Куентин щеше да си избере, но беше прехвърлил морето с тях, делил беше с тях месо и медовина, воювал беше с тях, разправяли си бяха истории с малцината, чиято приказка можеше да разбере. А и всички приказки да бяха лъжа, какво пък, това бе цената на превоза до Мийрийн.