Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— По-добре да се представя за беден, отколкото за зъл — беше заявил Куентин, когато Герис им обясни хитрината си.
На Брулените от вятъра им отне по-малко от час да вдигнат лагера си.
— А сега яздим — обяви Дрипавия принц от грамадния си сив боен кон на класически висок валириански, най-близкото до наемническата реч. Задницата на жребеца му бе покрита с опърпани ивици плат, разпрани от палта на мъже, които господарят му беше избил. Наметалото на принца бе съшито общо взето от същите. Беше стар мъж, над шейсетте, но все още стоеше с изправен гръб на високото си седло, а гласът му бе достатъчно силен, за да го чуват всички. — Ащапор беше само хапка — заяви той, — Мийрийн ще бъде пирът. — А наемниците зареваха дивашки. Ивици светлосиня коприна запърхаха от пиките им и раздвоените синьо-бели знамена заплющяха над главите им, пряпорците на Брулените от вятъра.
Тримата дорнци зареваха с всички останали. Мълчанието щеше да привлече внимание. Но щом Брулените от вятъра подкараха на север по крайбрежния път, плътно зад Кървава брада и Дружината на котката, Жабока се задържа до Геролд Дорнеца.
— Скоро — каза той на общата реч на Вестерос. В дружината имаше и други вестероси, но не много и не близо. — Трябва да го направим скоро.
— Не тук — предупреди го Герис с празна шутовска усмивка. — Ще говорим за това довечера, като вдигнем лагера.
Бяха сто левги от Ащапор до Юнкай по стария гхискарски крайбрежен път и още петдесет от Юнкай до Мийрийн. Трите дружини можеха да стигнат до Юнкай за шест дни здрава езда или за осем на по-ленив ход. На легионите от Стар Гхиз щеше да им трябва два пъти повече време, след като вървяха пеш, а юнкайците и техните роби войници…
— С техните пълководци направо е чудо, че не вървят през морето — каза Боба.
На юнкайците не им липсваха командири. Един стар герой, Юрказ зо Юнзак, държеше върховното командване, макар че мъжете от Брулените от вятъра го виждаха само от разстояние, как слиза и се качва в паланкин толкова голям, че бяха нужни четирийсет роби, за да го носят.
Виж, подчинените му виждаха доста често. Юнкайските лордчета щъкаха навсякъде като хлебарки. Половината от тях като че ли се казваха Газдан, Граздан, Маздан или Газнак. Да различиш едно гхискарско име от друго си беше изкуство, което малцина от Брулените от вятъра бяха усвоили, тъй че ги наричаха подигравателно както им падне.
Най-изпъкващият между тях беше Жълтия кит, неприлично дебел мъж, който винаги носеше жълти копринени токари със златни ресни. Беше прекалено тежък, за да може дори да стои без помощ, и не можеше да задържа водата си, тъй че винаги миришеше на пикня, толкова остра миризма, че и най-тежките парфюми не можеха да я скрият. Но се говореше, че бил най-богатият човек в Юнкай, и имаше страстно увлечение към уроди: робите му включваха момче с крака и копита на козел, брадата жена, двуглаво чудовище от Мантарис и хермафродит, който топлеше леглото му нощем.
— Пишок и путак едновременно — обясни им Дик Сламката. — Кита имаше и личен великан и обичаше да гледа как чука робините му. После умря. Чувам, че бил готов да даде торба злато за нов.
После беше Момичето генерал: обикаляше на бял кон с червена грива и командваше сто едри роби войници, които лично бе отгледала и обучила, всички млади, стройни, с напращели мускули и голи освен препаските около бедрата, жълтите наметала и дългите бронзови щитове с еротични инкрустации. Господарката им не можеше да е на повече от шестнайсет и си въобразяваше, че е Денерис Таргариен на Юнкай.
Гълъбчето не беше съвсем джудже, но можеше да мине за такъв на лоша светлина. При все това ходеше наперено като великан, изпъчил гърди. Войниците му бяха най-високите от всичко, което бяха виждали Брулените от вятъра: най-ниският бе седем стъпки, най-високите близо осем. Всички бяха с дълги лица и дългокраки, а кокилите, вградени в краката на пищните им брони, ги правеха още по-дълги. Емайлирани в розово люспи покриваха торсовете им. На главите им бяха кацнали издължени шлемове с остри стоманени клюнове и гребени от люшкащи се розови пера. Всеки носеше дълъг извит меч и всеки стискаше копие, високо колкото него, с оформени като листо остриета в двата края.