Мястото на екзекуцията

Сега, на шейсет и осем години и вече пенсионер, той продължаваше да живее в североизточна Англия. Ан бе разказала на Катрин как веднъж се отбила да го види за един час, когато откарала Джордж на някакъв семинар в Нюкасълския университет — по това време решавал къде да работи за нова научна степен. По нейните думи Томи Клъф прекарвал дните си в наблюдение на птици, снимал ги, а вечер ги рисувал. Любимият му джаз продължавал да бъде фон на самотата му. Така, както го описа Ан, животът му бил усамотен, но спокоен, странно различен от петнайсетте години, прекарани в преследване на престъпници.

Пътят се виеше в широки завои нагоре по хълма. Там, горе, беше целта на пътуването й — няколко скупчени къщи, прекалено малко на брой, за да бъдат село, на няколко мили южно от Сийхаузис. Развълнувана и притеснена, тя похлопа с месинговото чукче на вратата на някогашната рибарска хижа.

Би разпознала навсякъде Томи Клъф по снимките, които Джордж й бе дал. Косата му беше все още буйна и къдрава, макар и вече не кестенява, а посребрена. Лицето му беше обветрено, погледът — все така проницателен, устните бяха все така по-склонни да се усмихват, отколкото да се цупят. Макар и облечен в развлечен кадифен панталон и рибарски пуловер, личеше си, че едрото му тяло е още здраво и мускулесто. Казваха, че на младини приличал на бик; сега, с побелелите къдрици, напомняше по-скоро на някой от едрите дербишърски овни — каза си Катрин, докато отвръщаше с усмивка на усмивката му.

— Господин Клъф — каза тя.

— Госпожица Хийткоут, предполагам. Заповядайте. — Той се отдръпна и тя влезе в спартански обзаведена, но безукорно чиста дневна. Стените бяха покрити с великолепни рисунки на птици, някои оцветени, някои изпълнени с черен туш на яркобяла хартия. На фона се разнасяха звуците на „Романси за саксофон“ на Бранфорд Марсалис.

Тя загледа най-близките до нея рисунки и каза:

— Великолепни са — беше напълно откровена, не както когато предразполагаше обекта на интервюто си, хвалейки вкуса му.

— Не са лоши — отвърна той. — Сега седнете да пийнете нещо топло. Сигурно имате нужда след целия път от Дербишър до тук.

Той изчезна в кухнята и скоро се върна с поднос, на който имаше чайник, каничка с мляко, захарница и две чаши с емблемата на Кралското общество за защита на птиците.

— Нямам кафе — каза той. — Едно от нещата, които си обещах, когато напуснах полицията, бе никога вече да не изпия нито чаша гадно нес кафе. А пък никъде наоколо не мога да открия прилично кафе на зърна, затова се задоволявам с чай.

— Нямам нищо против чая — усмихна се Катрин. Вече изпитваше доверие към този човек. Не можеше да си обясни защо, но така беше. — Благодаря, че приехте да се срещнем.

— Би трябвало да благодарите на Джордж — каза той, вдигна чайника и го поразклати леко, за да се запари по-добре чаят. — Много отдавна бях решил, че е негово право да преценява дали някога да се говори отново за онзи случай или не. Знам, работихме рамо до рамо по време на следствието, но моето отношение беше по-различно от неговото. Той е организиран човек, а аз съм си бил винаги единак. Затова моята версия никога не би могла да бъде свързаната история, която той сигурно ви е разказал.