Земя на славата [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-649-1
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Земя на славата [bg]». Краткое содержание книги:
Юлий стигна до укрепленията на триновантите в хълмовете на дванайсет мили от брега. Шумът и мирисът на морето бяха далече зад маршируващата му колона и легионерите, които мислеха за бъдещето, мърмореха доволно, докато вървяха през полята. Имаше дори лозя и те късаха още зелените чепки. Имаше и ябълки и Юлий беше доволен да се увери, че тази земя си заслужава завземането. Но въпреки това погледът му търсеше тъмните белези на мините. Беше обещал на Рим злато и калай от Британия — знаеше, че без тях лакомията на сената никога няма да бъде задоволена.
Легионите бяха разтегнати на цели мили, разделени един от друг от обозите. Имаха провизии за месец и съоръжения и екипировка, за да прекосяват реки и да строят мостове, дори да изградят град. Юлий не беше оставил нищо на случайността при втория си опит да покори тази страна.
Укрепленията бяха разпрострени в извита линия по хълмовете. Бяха солидни, от дърво и камък. Реката, отбелязана на картите като „Стър“, течеше под тях и Юлий изпрати водоносците да попълнят запасите на легионите. Все още не бяха в нужда, но Галия ги беше научила никога да не пропускат възможност да си набавят храна и вода. Картите им завършваха при реката и от всичко, което знаеха, това можеше да е последният източник на прясна вода, преди да стигнат до Темза — Тъмната река — на шейсет мили от брега. Ако тя изобщо съществуваше.
Юлий извика Брут и Октавиан и прати една кохорта ветерани от Десети да се приближи до укрепленията. После видя огромния Кир да се приближава към тях, усмихна се на притесненото му изражение и отговори на въпроса му, преди да е зададен:
— Добре, Кир. Ела при нас.
Броните на Десети блестяха под слънцето и Юлий почувства, че се изпълва с мощно въодушевление. Във всеки момент британците можеха да ги нападнат — но идеалните редици на хората му бяха готови да ги посрещнат.
Високо в чистия въздух пееха птици. Юлий бавно подкара коня си по склона към най-голямото укрепление. Започна да си представя отбраната и да планира как да я разбие, ако противникът не искаше да се предаде. Стените бяха добре изградени и всеки нападател щеше да попадне в обсега на оръжията, ако решеше да нападне направо. Юлий си представи големината на тарана, необходим за разбиването на дебелите греди на портата, и отговорът не му хареса. Видя тъмните глави на бритите по ръба на високата стена и седна по-изправено на седлото — беше наясно, че го наблюдават и преценяват.
Откъм крепостта се чуваха викове, засвириха рогове. Портата се отвори и Юлий се стегна. Триариите пред него извадиха мечовете си без заповед — очакваха да ги нападнат.
Отвътре обаче не изскочиха бойци. В сенките стояха само няколко души и един от тях вдигна ръка в знак на приветствие и покана.
Юлий заповяда на кохортата да прибере мечовете, за да разпръсне поне част от напрежението.
— Нека първо вкарам вътре петдесет души, господарю — обади се Октавиан. — Може да е капан.
Цезар погледна с обич младия си роднина. Не видя страх или колебание в спокойните му очи. Ако беше капан, онези, които влезеха първи в крепостта, щяха да бъдат избити. Юлий беше доволен, че човек от неговата кръв проявява такава смелост.
— Добре, Октавиан. Влез и пази портите — отвърна той с усмивка.
Октавиан даде заповед и първите пет реда се втурнаха нагоре. Юлий наблюдаваше реакцията на бритите — и беше дори малко разочарован да види, че не изпитват никакъв страх.
Октавиан пришпори коня си в тръс, мина през портата и Юлий видя как бронята му блесна на слънцето, когато се завъртя да огледа двора. Докато Цезар се качи по склона с останалата част от кохортата, Октавиан вече беше слязъл от коня си и когато Юлий влезе в крепостта, му кимна, че всичко е наред. Това беше ненужна предпазливост, но в Галия Юлий беше научил цената на риска. Имаше моменти, в които можеше само да напада и да се надява на късмета си, но те бяха редки. Беше открил, че колкото повече планира и обмисля, толкова по-рядко му се налага да разчита само на силата и дисциплината на хората си.
Мъжете, които го чакаха, бяха непознати, но там беше и Комий и той го прегърна. Беше съвсем формален жест — заради войниците — и двамата знаеха, че единствено огромната римска армия ги кара да се правят на приятели. Но това нямаше значение.
— Радвам се да те видя, Комий — каза Юлий. — Съгледвачите ми мислеха, че това все още е земята на триновантите, но не бяха сигурни. — Говореше езика с лекота, което накара Комий да вдигне учудено вежди. Юлий се усмихна, все едно това беше естествено, и продължи: — Кои са хората с теб?