Земя на славата [bg]

Глава 39

Юлий стоеше, увил ръка около високия нос на галерата и изпълнен с нетърпение. Белият бряг нарастваше пред очите му. Беше си взел урок от ужасното преживяване на първата експедиция и този път пресичаше морето в началото на годината. Флотата, която разбиваше морето на пяна с дългите си гребла, беше много по-голяма от първата и му струваше наистина много скъпо. Беше оголил защитата си за този поход, но белите скали на Британия бяха първият му провал и той не можеше да си позволи втори.

Беше трудно да не си спомня почервенялата от кръв морска пяна, когато галерите му бяха полетели към брега и се бяха разбили. Онази нощ, когато племената със синя кожа ги бяха нападнали във водата, изгаряше мислите му.

Хвана по-здраво дървото, докато си спомняше как Десети се беше опитал да пристане сред ревящата морска тъмнина. Прекалено много бойци останаха да плават с лицата надолу, а морските птици кацаха по телата им, докато те се люшкаха във вълните. Независимо откъде ги гледаше, тези три седмици бяха кошмарни. Валеше всеки ден — силен студен дъжд. Хората му бяха отчаяни. Никой не знаеше дали някоя от галерите е оцеляла. Въпреки че Юлий беше скрил това от хората си, никога не се беше чувствал толкова благодарен, както когато видя обрулените си галери да се появяват.

Легионите му се биеха смело срещу племената със синя кожа, но Юлий още тогава знаеше, че не може да остане на острова, ако няма флота, която да ги осигурява с провизии. Беше приел капитулацията на Комий, но мислите му вече бяха насочени към следващата пролет.

Сега уроците на този труден бряг бяха научени добре. От всички страни Юлий чуваше виковете на кърмчиите, които командваха гребците. Пръски морска вода го посипваха, когато греблата се вдигаха и падаха. Той огледа брега за боядисаните бойци. Този път нямаше да има връщане.

Във всяка посока, докъдето стигаше погледът му, галерите пореха вълните. Стотици кораби — беше ги изпросил, купил и наел, за да докарат пет пълни легиона до острова. Под палубите имаше две хиляди коня, които трябваше да пометат боядисаните племена.

С потреперване, свързано по-скоро със спомена, отколкото със студа, Юлий видя редиците на бойците да се появяват на скалите — но този път той ги презираше. Нека гледат как най-голямата флота, която е виждал светът, се приближава до бреговете им. Нека видят.

Вълните не бяха толкова силни и яростни като миналата година. В средата на лятото приливът едва разлюляваше тежките галери. Тръбачите засвириха, лодките бяха спуснати и Десети поведе…

Юлий скочи в прибоя. Не можеше да повярва, че това е същият бряг. Мъжете вече изтегляха лодките по-далече от вълните. Навсякъде около него кипеше енергията, която познаваше от години. Крещяха се заповеди, първите слезли на брега оформяха защитен периметър и викаха следващата единица с дългите бронзови рогове. Юлий потрепери, когато мокрият му плащ се уви около тялото му. Качи се нагоре по брега, обърна се, погледна морето и се усмихна. Надяваше се, че боядисаните брити наблюдават армията, която навлизаше в земята им.