Земя на славата [bg]

— Помпей все още не ми е съпруг, Светоний. Може би няма да има нищо против да прекарам следобеда си с теб. Как мислиш?

За момент Светоний сякаш не разбра думите й. После болезнено осъзна значението им и лицето му потъмня.

— Познавам баща ти, момиче — измърмори той почти на себе си.

Юлия бавно вдигна глава. Най-после си спомни.

— Знаех си, че съм чувала за теб! О, да, знам кой си! — И се разсмя.

Светоний почервеня от безсилен гняв. Не се осмеляваше да й каже и дума.

— Баща ми разказва чудесни истории за теб, Светоний. Трябва да ги чуеш, наистина трябва. — Тя се обърна за миг към Клавдия, без да обръща внимание на умоляващия й поглед. — Той те е подмамил в една яма, нали? Помня, че го разказа на Клавдия. Беше много забавно.

Светоний се усмихна криво.

— И двамата бяхме много млади. Довиждане и на двете ви.

— Тръгваш ли си? Нали щяхме да ходим в къщата ти.

— Може би друг път — отвърна той. Очите му светеха от гняв. Юлия направи крачка към него.

— Бъди внимателен, като вървиш, сенаторе. Крадците може да чуят звъна на монетите, които носиш. Аз поне го чух. — Опита се да го каже престорено невинно.

Той почервеня от гняв.

— Предай най-добрите ми пожелания на майка си — каза той и облиза долната си устна. В погледа му имаше нещо гадно.

— Тя почина — отвърна Юлия. Вече съжаляваше, че е подела този разговор.

— О, да, вярно. Ужасно нещастие — каза Светоний, но думите му прозвучаха кухо на фона на усмивката, която не можеше да сдържи. Кимна им отсечено и се отдалечи.

— Май го притеснихме — каза Юлия малко прекалено весело.

— Ти си заплаха за самата себе си — сопна се Клавдия. — Колкото по-скоро станеш съпруга на Помпей, толкова по-добре. Надявам се само той да има достатъчно ум да те бие, когато се налага.

Юлия я прегърна.

— Няма да се осмели. Баща ми ще му смъкне кожата.

Без предупреждение Клавдия й удари шамар и Юлия стъписано се хвана за бузата. Възрастната жена я гледаше строго.

— Животът е по-труден, отколкото си мислиш, момиче. Много по-труден.