Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 154 155 156 157 158 159 160 161 162 163
Перейти на страницу:

— Струва ми се, че всичко отива на добре… — рече Карл Велики, потривайки ръце. — Но трябва веднага да открием нашия добър рицар Аджилулфо и да го уверим, че името и титлата му не са застрашени от нищо…

— Аз ще отида, Ваше Величество! — заявява един рицар, изтичвайки напред.

Това е Рамбалдо. Той навлиза в гората и вика:

— Рицарююю! Рицарю Аджилулфооо! Рицарю Гуилдиверниии! Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Феес! Всичко се оправиии! Върнете се!

Отвръща му само ехото.

Рамбалдо тръгва да броди из горските пътеки, по пропасти и урви: вика, ослушва се и търси някаква следа, някакъв знак. Ето следи от конски копита. На едно място те са по-дълбоки, сякаш животното се е спирало тук. Оттук нататък следите стават по-леки, като че ли конят е бил пуснат да тича сам. Но от същото място се отделят и други следи — стъпки от железни ботуши.

Рамбалдо тръгва по тях.

Едва сдържа дъха си. Стига до една поляна. При ствола на висок дъб лежат разпръснати по земята преобърнат шлем с дъгоцветен гребен, бяла броня, набедреници, наръкавници, налакътници — изобщо всички части на снаряжението на Аджилулфо; някои разположени така, като че ли е имал намерение да ги подреди в пирамида, а други — търкулнати в безпорядък. Върху дръжката на меча му виси надпис: „Оставям тези доспехи на рицаря Рамбалдо ди Росилионе“. Отдолу има някаква заврънкулка, прилична на започнат, но недовършен подпис.

— Рицарю! — вика Рамбалдо и се обръща ту към шлема и бронята, ту към дъба или небето. — Рицарю! Вземете доспехите си! Вашето място във войската и сред благородниците на Франция е неоспоримо! — Той се мъчи да сглоби доспехите, да ги изправи на крака и продължава да вика: — Вие съществувате, рицарю, вече никой не може да отрича това! — Не му отвръща никакъв глас. Доспехите не могат да стоят прави, шлемът се търкулва на земята. — Рицарю, толкова време удържахте само със силата на вашата воля, успявахте да вършите всичко като че ли съществувате, защо се предавате изведнъж?

Той не знае вече накъде да се обърне; доспехите са празни, но не както преди; те са вече изпразнени от онова нещо, което се наричаше рицар Аджилулфо и което сега е потънало като капка в морето.

Рамбалдо развързва бронята си, съблича я и надява белите доспехи; налага шлема на Аджилулфо, хваща щита и меча му и скача на коня. Въоръжен така, той се появява пред императора и неговата свита.

— Е, Аджилулфо, върнахте ли се? Всичко е наред, нали?

Но изпод шлема отвръща друг глас;

— Аз не съм Аджилулфо, Ваше Величество! — Забралото се вдига и се показва лицето на Рамбалдо. — От рицаря Гуилдиверни са останали само белите доспехи и тази записка, с която ми предава притежанието им. Сега очаквам с нетърпение да се хвърля в бой!

Тръбите свирят тревога. Сарацински войски са слезли на брега на Бретан. Франкската войска тича да се строява.

— Желанието ти се изпълни! — казва крал Карл на Рамбалдо. — Ето, настъпи час за бой! Бъди достоен за оръжието, което носиш! Макар че имаше труден характер, Аджилулфо знаеше да се сражава.

Франкската войска отстоява на нашествениците, прави пробив в сарацинския фронт и Рамбалдо пръв се хвърля напред. Той е сред неприятелите, удря наляво и надясно, отбранява се и ту връхлита срещу тях, ту го подгонват те. Мнозина мохамедани се гърчат безсилни на земята. Колкото попаднат пред копието му, Рамбалдо ги промушва всичките един след друг. Неприятелските отряди вече се огъват и се струпват около закотвените кораби. Преследвани от франкските войски, разгромени, те се впускат в открито море. Остават само ония, които са облели с мавърска кръв сивата земя на Бретан.

Рамбалдо излиза от битката невредим и победител; но доспехите, белите, непокътнати, безупречно чисти доспехи на Аджилулфо, сега са оплескани с кал, опръскани с вражеска кръв, целите са очукани и изподраскани, частите им са разместени, а гребенът на шлема му — проскубан, шлемът — изкривен, щитът — олющен точно в средата на тайнствения герб. Сега момъкът ги чувства като свои доспехи, доспехите на Рамбалдо ди Росилионе; преминало е вече първото неприятно чувство, което изпита, когато ги надяна; сега те му прилепват като ръкавица.

Рамбалдо препуска сам по склона на един хълм. Откъм дола отеква остър глас:

— Ей, ти там горе! Аджилулфо!

Ето че към него сега препуска един рицар. Върху доспехите си носи зелено наметало. Това е Брадаманте, която го преследва.

1 ... 154 155 156 157 158 159 160 161 162 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)