Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
После слабоумната тълпа на палубата започна играта си и аз не видях повече нищо сред дима на изстрелите.
Кафявата река изтичаше бързо от сърцето на мрака и ни носеше към морето с два пъти по-голяма бързина отпреди; животът на Курц също изтичаше бързо и се изцеждаше от сърцето му в морето на неутолимото време. Управителят бе много спокоен, сега той нямаше тревоги и ни обгърна с поглед на задоволство: „работата“ бе завършила по най-добрия възможен начин. Виждах, че наближава времето, когато щях да остана единственият привърженик на „нездравите методи“. Поклонниците ме гледаха с недоволство. Така да се каже, аз бях причислен към мъртвите. Сега не разбирам защо тогава приех това непредвидено съдружие, този кошмар, който си бях избрал, но който бе наложен в сумрачната земя, похитена от тези долни и алчни призраци.
Курц говореше. Какъв глас! Какъв глас! Той бе дълбок и плътен до последния миг. Скрит във великолепните дипли на красноречието му, в безплодния мрак на сърцето му, гласът надживя неговата сила. О, той се бореше! Как се бореше! Из пустинята на умореното му съзнание бродеха сенките на богатство и слава, те се въртяха раболепно около неугасимия му дар за благородно и крилато красноречие. „Моята годеница, моят лагер, моята кариера, моите идеи.“ От време на време те пораждаха изблици на високопарни чувства. Сянката на истинския Курц не напускаше постелята на сегашната кухина, която скоро щеше да бъде погребана сред първобитната кал на реката. Но сатанинската любов и неземната омраза към тайните, в които бе проникнал, се бореха за власт над душата му, наситена с първобитни чувства, алчна за лъжлива слава, за мнимо величие, за успех и могъщество.
Понякога той се държеше като разглезено дете. Настояваше да го посрещат крале по гарите след завръщането му от кошмарното Небитие, където бе възнамерявал да извърши велики дела. „Ако покажете, че носите в себе си нещо ценно, признанието за способностите ви ще бъде безгранично — казваше той. — Разбира се, трябва да внимавате за подбудите — те трябва да бъдат подходящи подбуди — винаги.“ Еднообразната река и еднообразните завои се плъзгаха покрай корабчето с вековните си дървета, които гледаха търпеливо как се отдалечава този мръсен отломък от друг свят, предтеча на промяна, на завоевание, на търговия, на сеч; на божия благословия. Аз гледах напред и карах корабчето. „Затворете капака — внезапно каза Курц един ден. — Не мога да гледам това.“ Затворих го. Настана тишина. „Но аз ще ти изтръгна сърцето някой ден!“ — извика той към невидимата джунгла.
Както очаквах, параходчето се повреди и трябваше да изчакаме поправките на един остров. Това забавяне за първи път разклати самоувереността на Курц. Една сутрин той ми даде пакет книжа и една фотография — всички завързани с връзка от обувка. „Пазете ги! — каза той. — Този противен глупак — имаше предвид управителя — е в състояние да рови из сандъците ми, когато не го гледам.“ Видях го следобеда. Лежеше по гръб със затворени очи и аз се оттеглих тихо, но го чух да шепне: „Живей както трябва, умри, умри…“ Заслушах се, но не чух нищо повече. Дали не репетираше някаква реч насън, или може би това бе откъслечна фраза от статия във вестник? Той бе сътрудничил на вестници и имаше намерение отново да пише, за да разпространява идеите си. „Това е мой дълг.“
Неговият мрак бе непроницаем. Аз го гледах, както човек гледа някого, който лежи на дъното на пропастта, където слънцето никога не прониква. Но не можех да му отделя много време, защото помагах на машиниста да разглоби пробитите цилиндри, да поправи изкривената част и т.н. Живеех в адска бъркотия от ръжда, стърготини, бурми, болтове, чукове и зъбци — неща, от които се отвращавам, защото не мога да се справя с тях. Грижех се за малката ковачница, която за щастие се намираше на корабчето; трепех се унило сред купчина боклуци, докато най-накрая едва можех да стоя на краката си.
Една вечер, като влязох в рубката, където гореше свещ, аз се стреснах, защото го чух да казва с леко разтреперан глас: „Лежа тук в тъмнината и чакам смъртта.“ Светлината блестеше в очите му. Наложих си да промърморя: „Глупости!“ и застанах над него, сякаш се вкамених. Никога преди не бях виждал и се надявам никога вече да не видя промяната, която настъпи в чертите му. Аз не бях трогнат, а хипнотизиран. Сякаш воал падна от очите ми. На това лице от слонова кост видях израз на мрачна гордост, на безмилостна власт, на див ужас — на дълбоко и безнадеждно отчаяние. Дали той не преживява отново целия си живот, всяко свое желание, поражение и изкушение в този върховен миг на себепознание? Извика шепнешком на някакъв образ, на някакво видение — извика два пъти с глас, който не бе по-силен от дъх: