Сенки в снега [bg]

А задължението на преподобния Том Хенкок бе да защитава своите. Гамаш напълно разбираше това чувство.

Но нужно ли бе да се стига до убийство?

Детективът си спомни как пристъпва, вдига оръжието си, насочва го към мъжа. И стреля.

Бе убил, за да защити един от своите. И щеше да го стори отново, ако се наложи.

— Какво ще правите сега? — попита свещеникът и се изправи.

— Зависи. Вие какво ще правите? — Гамаш също се надигна на схванатите си крака и побутна Хенри.

— Мисля, че знаете защо дойдох тази вечер на Авраамови поля.

Инспекторът знаеше. Осъзнал го бе още щом разпозна мъжа с якето като Том Хенкок.

— Поне ще има някаква симетрия — отбеляза младият мъж. — Англичанин се спуска надолу по скалите двеста и петдесет години по-късно.

— Нали знаете, че няма да ви позволя да го направите?

— Знам, че нямате шанс да ме спрете.

— Навярно сте прав, а и трябва да призная, че този тук едва ли ще ми помогне — посочи към Хенри. — Освен ако гледката на скимтящо куче ви уплаши толкова, че решите да се предадете.

Свещеникът се усмихна.

— Това е последното ледено поле. Нямам избор. Така ми е било писано.

— Не е вярно. Защо според вас съм тук?

— Защото сте толкова обсебен от мъката си, че не можете да разсъждавате трезво. Защото не ви лови сън и се опитвате да избягате от самия себе си.

— Е, сигурно и затова — съгласи се Гамаш с усмивка, — но каква е вероятността да се срещнем насред тази буря? Ако бях дошъл десет минути по-рано или по-късно, ако бяхме вървели на няколко метра един от друг, щяхме да се разминем. Виелицата щеше да ни заслепи и дори нямаше да забележим другия.

— Какво искате да кажете?

— Че вероятността е малка.

— И какво от това? Случи се. Срещнахме се.

— Гледали сте видеозаписа — промълви детективът по-тихо. — Видели сте какво стана. Колко близо бях.

— До смъртта? Да, видях.

— Може би затова ми се е разминало.

Преподобният изгледа инспектора.

— Искате да кажете, че животът ви е бил спасен, за да ме спрете да скоча от скалата?

— Може би. Зная колко скъпоценно нещо е животът. Нямахте право да отнемате живота на Рено, а сега нямате право да се отказвате от своя собствен. Не и заради това. Твърде много смърт видяхме вече. Трябва да се сложи край.

Гамаш впери поглед в младия мъж пред себе си. Знаеше, че го привличат моретата и назъбените скали край тях, че обича англичаните в Квебек, а сега стои само на крачка от брега, където ледът е най-тънък.

— Грешите — изрече детективът. — Англичаните в Квебек не са слаби, нито немощни. Елизабет Макуъртър, Уини, Кен, мистър Блейк и дори Портър не биха могли да убият Огюстен Рено, но не защото са слаби, а защото знаят, че няма нужда. Той не представляваше заплаха. Не особено. Другите вече привикват към новата реалност, към новия свят. Само вие не сте успели. Тук ще живеят англичани и през следващите векове, както и трябва да бъде. Това е техният дом. Трябваше да имате повече вяра.