Последната империя

— Ще се постарая — обеща Вин.

Бриз седна, вдигна фехтоваческото бастунче, посочи небрежно Хам и заяви:

— Виждам, че моят период на интелектуален отдих е приключил.

— Подготвил съм няколко изтощителни въпроса, които смятам да обсъдя с теб, Бриз — отвърна Хам.

— Умирам от нетърпение — въздъхна Бриз и завъртя бастунчето към Лестибърнс. — Питие, Дух.

Момчето скочи и му поднесе чаша вино.

— Такъв приятен младеж — продължаваше Бриз, докато отпиваше. — Почти не се налага да го сръчквам аломантично. Да можеше само и вие да сте като него, мързеливци такива.

Дух се намръщи.

— Хубатията я няма, кат не играеш с нея.

— Нямам представа какво се опита да кажеш, момче — рече Бриз. — Затова ще се престоря, че съм съгласен, и ще продължим нататък.

Келсайър завъртя очи и занарежда:

— Другочка си е да му отпуснеш края. Таквиз неща са без грижа.

— Кат да яхнеш добиче кога отърваш кожа — отвърна в същия тон Дух.

— За какво дърдорите вие двамата? — попита Бриз.

— Бешело билото на светлика — не спираше Дух. — Сегиз гони Михаля на туй, що отпусна.

— Кое било ш’ бъде вовеки — съгласи се Келсайър.

— Кое било ш’ треба да бъде — добави Хам с усмивка. — Бешело билото на туй що отпусна.

Бриз погледна намръщено Доксон.

— Приятелю, опасявам се, че нашите другари са се побъркали.

Доксон вдигна рамене, после произнесе, със съвсем сериозно изражение:

— Бешело небешелото на това що е.

Бриз се ококори, а в стаята избухна смях. Бриз поклати глава и замърмори, че се държали детински.

Вин едва не се задави с виното от смях. После се обърна към Доксон.

— Какво всъщност каза?

— Не съм сигурен — призна той. — Но ми се струва, че го казах правилно.

— Всъщност не каза нищо, Докс — рече Келсайър.

— О, каза нещо — възрази Дух. — Само дето не значеше нищо.

Келсайър се разсмя.

— Което е вярно в повечето случаи. Отдавна съм установил, че мога да пропускам половината от изказванията му покрай ушите си — освен обичайните оплаквания, че харчим твърде много.

— Ей! — провикна се Доксон. — Пак ли да напомням, че все някой от нас трябва да е отговорен! Честно, начинът, по който прахосвате боксинги…

Вин се усмихна. Дори оплакванията на Доксон бяха добродушни. Клъбс седеше мълчаливо до стената и изглеждаше намусен както винаги, но Вин забеляза, че на устните му трепка лека усмивка. Келсайър стана, отвори нова бутилка и докато наливаше на всички, започна да им разказва за подготовката на армията.

А Вин се чувстваше… доволна. Докато отпиваше от виното, забеляза, че вратата към работилницата е отворена. За миг си представи, че вижда зад нея скрита в сенките фигура — изплашено момиче, недоверчиво, подозрително. С късо подрязана коса, размъкната мръсна риза и кафяви панталони.

Спомни си втората нощ в работилницата на Клъбс, когато се бе спотайвала в затъмнената предна стая и наблюдаваше останалите да разговарят в кухнята. Дали сега бе същото момиче — онова, което се криеше в студения мрак, гледаше как другите се смеят приятелски, завиждаше им, но не смееше да се присъедини към тях?