Пустош

Натисна бутона с палеца си и закрещя в микрофона, като имитираше (съвсем безуспешно) човек, който говори с префърцунен английски акцент:

— Привет, Блейн. Здравей, стари приятелю. Казвам се Робин Лийч и водя предаването „Животът на богатите и безмозъчните“. Имам честта да ти съобщя, че си спечелил от лотарията шест билиона долара и нов-новеничък форд ескорт.

Гълъбите изплашено запляскаха с крила и полетяха в мрака. Сузана изумено изкрещя. Изглеждаше потресена като набожна жена, която току-що е чула съпругът й да богохулства в Божия храм.

— Еди, престани! Престани, чуваш ли!

Но младежът не можеше да престане. Устните му бяха разтегнати в усмивка, ала очите му блестяха от страх, истерия и едва сдържано раздразнение.

— С еднорелсовата ти приятелка Патриша ще прекарате незабравим месец в Джимтаун, където ще пиете най-хубавото вино и ще печете най-красивите девственици. Ти…

— Ш-ш-т!

Младежът млъкна и погледна към Сузана. Беше сигурен, че тя му е изшъткала (не само защото вече се беше опитала да го накара да замълчи, но и защото тук нямаше друго човешко същество) и същевременно знаеше, че не е била тя. Нямаше смисъл да се самозаблуждава — беше чул гласа на много малко и много изплашено дете.

— Сузи, ти ли извика?

Младата жена поклати глава и посочи към кутията. Той забеляза, че бутонът с надпис „Команда“ блести с едва забележима розова светлина. Цветът беше като на еднорелсовия влак, който спеше зад преградата.

— Ш-ш-ш-т, не го будете — произнесе от домофона печален детски глас, нежен и тих като вечерен ветрец.

— Какво… — започна Еди, после поклати глава и леко натисна бутона ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ. Когато отново за говори, — гласът му не напомняше гръмовния глас на Робин Лийч, по-скоро беше шепот на заговорник:

— Кой си? Какво представляваш?

Отмести пръст от бутона и двамата със Сузана се спогледаха. Очите им бяха разширени от страх, като на деца, които са открили, че живеят заедно с опасен (и може би побъркан) възрастен. Как ли го бяха разбрали? Много лесно — научили го бяха от друго дете, което дълго беше живяло с ненормалника, като се е криело в тъмните ъгли и се прокрадвало навън, когато възрастният е заспивал; изплашено дете, което е почти невидимо.

Никой не отговори на въпросите на Еди. Младежът почака няколко секунди, всяка от които му се стори толкова дълга, че би могъл да прочете цял роман. Точно когато повторно посягаше към бутона, отново се появи розовата светлина.

— Аз съм малкият Блейн — прошепна детското гласче. — Онзи, когото той не вижда, когото е забравил. Мисли, че ме е изоставил сред залите на руините и коридорите на мъртъвците.

Младежът натисна бутона. Ръката му неудържимо трепереше, трепереше и гласът му:

— Кой е онзи, който не вижда? Мечокът ли?