Мечът на Шанара

Балинор се усмихваше, докато разказваше за този феномен, който най-после беше започнал да се разпространява по всички земи. Чувстваше се горд, че неговият народ беше един от първите, които започваха да се освобождават от старите предразсъдъци и да търсят общ език за разбирателство приятелство. Дюрън и Дейъл го слушаха мълчаливо и се съгласяваха с него. Народът на елфите знаеше какво е да живееш сам в своя свят с хора, които не могат да излязат извън черупката на собственото си аз.

Балинор свърши разказа си и тримата другари излязоха от високата трева на равнината и навлязоха бързо в широкия път.

Шосето се виеше пред тях в тъмнината и ги водеше към ниско равно плато, което се чернееше на хоризонта. Вече бяха достатъчно близо, за да могат да видят светлините на разпрострелия се пред тях град и движещите се по полегатия каменен път хора. Входът на Високата външна стена беше рязко очертан от светлината на факлите. Огромните порти бяха отворени, придържани от смазани панти и охранявани от няколко облечени в тъмни дрехи часови. Във вътрешния двор грееше светлината на казармите, но не се чуваха обичайните смехове и шеги на мъжете, което се стори странно на Балинор. Гласовете, които достигаха до тях, бяха приглушени и неясни, сякаш всички се пазеха да не бъдат чути. Внезапно осъзнал, че нещо не е наред, високият обитател на граничния район се взря внимателно напред, но не успя да забележи нищо необичайно, освен необикновената тишина, и прогони опасенията си. Братята елфи вървяха мълчаливо след него, докато непоколебимият Балинор се изкачваше по стръмния път към потъналата в мрак скала. Отминаха ги няколко души и онези, които ги заглеждаха внимателно, се опулваха, явно ужасени при вида на Принца на Калахорн. Погълнат от пътя пред себе си, Балинор не забеляза втрещените им погледи. Но братята елфи не пропускаха нищо и се споглеждаха мълчаливо, предупредително. Имаше нещо сериозно, което явно не беше наред. Минути по-късно, когато тримата бяха стигнали платото, Балинор се спря, обзет внезапно от същото безпокойство. Взря се напрегнато в портите на града, после отново се загледа в затулените лица на минувачите, които ги отминаваха бързо и безмълвно в нощта, когато го разпознаваха. За миг тримата останаха като заковани на място без да кажат дума и наблюдаваха как малкото останали на пътя минувачи се скриха в тъмнината, оставяйки ги сами.