Ужас [bg]

На остров Бичи не бяха оставили нищо.

На остров Девън, който бяха изследвали при преминаването си покрай него — също нищо.

На остров Грифин, където бяха търсили подслон — нищо.

На остров Корнуолис, който бяха обиколили — нищо.

На остров Съмърсет, на Принц Уелски и на Виктория, покрай които бяха плавали на юг през цялото лято на 1846 година — също нищо.

И сега, във видението на Крозиър, спасителите от шестте кораба — изправени пред опасността самите те също да заседнат в ледовете — са обърнали поглед на север, към все още свободната за плаване вода на протока Уелингтън и към Северния полюс. Не са намерили никакви пътеводни нишки на остров Бичи. И Крозиър вижда от вълшебната височина на птичия полет, че протокът Пил на юг — по който „Еребус“ и „Ужас“ бяха успели да преминат преди година и половина, по време на краткото лятно топене на ледовете — сега, в това бъдещо лято, е застлан с плътна бяла покривка докъдето може да стигне погледът на мъжете на остров Бичи и в протока Бароу.

На тях дори и не им минава през ума, че Франклин може да е тръгнал по този път… че може да се е подчинил на заповедите. Те възнамеряват — през близките години, защото Крозиър вижда, че сега самите те са заседнали сред ледовете в протока Ланкастър — да продължат издирванията на север. Допълнителните заповеди, дадени на сър Джон за в случай че не може да продължи на юг и да премине през прохода, гласят, че трябва да завие на север, да прекоси хипотетичния леден пояс и да навлезе в още по-хипотетичното Отворено полярно море.

В съкрушеното си сърце Крозиър знае, че капитаните и екипажите на тези осем спасителни кораба са стигнали до извода, че Франклин е поел на север — макар че в действителност той беше отплавал в противоположната посока.

Крозиър се събужда през нощта. Събужда се от собствените си стонове. В каютата свети фенер, но очите му не могат да понесат светлината, така че той се опитва да разбере какво става чрез изгарящите тялото му докосвания и от режещите слуха му звуци. Двама мъже — стюардът Джопсън и лекарят, Гудсър — свалят от него мръсната му, мокра от пот долна риза, измиват го с възхитително топла вода и грижливо го обличат с чиста долна риза и чорапи. Един от тях се опитва да го нахрани със супа с помощта на лъжица. Крозиър повръща рядката каша, но съдържанието на пълното до горе ведро е замръзнало и той смътно осъзнава, че двамата мъже чистят пода. Те го карат да пие вода и той пада върху студените си чаршафи. Единият от тях го покрива с топло одеяло — топло, сухо, незаледено одеяло — и на него му се приисква да заридае от благодарност. Иска му се и да поговори, но отново потъва във водовъртежа на своите видения и не може да намери точните думи или да ги подреди във фрази, а после отново забравя всякакви думи.

Той вижда чернокосо момче със зеленикава кожа, свило се в ембрионална поза до тухлена стена с цвят на урина. Крозиър знае, че момчето страда от епилепсия и се намира в някаква психиатрична клиника, в лудница. Момчето не помръдва, единствено тъмните му очи се въртят насам-натам, сякаш е влечуго. „Това момче съм аз.“