Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
После се наведе, от гърлото й се изтръгна стон и тя пусна вързопчето в морето. Не се чу никакъв звук.
Стисна парапета с побелели пръсти, отново шокирана колко високо над вълните се намира, борейки се с желанието да се опита да спре кораба, да си върне онова, което бе загубила. Океанът внезапно й се стори толкова голям, приличаше й повече на студено предателство, отколкото на мирен край. Ръцете й бяха непоносимо празни.
Застаналата до нея Франсис посочи мълчаливо.
Бежовата жилетка бе едва различима върху повърхността на водата, като малко бледо петно. После се скри под разпенените вълни. Не я видяха повече. Стояха безмълвни, а вятърът залепваше дрехите за гърбовете им, гледаха пенливата диря на „Виктория“ и водата, която се надига и спуска отново в далечината.
- Луди ли сме, Франсис? - обади се тя най-сетне.
- Какво?
- Какво, по дяволите, направихме?
- Не съм сигурна какво...
- Оставихме всичко - хората, които обичаме, домовете си, сигурността си. И за какво? Да те нападнат, а после да те заклеймят като никаквица, като Джийн? Да те разпитват от флота за миналото ти като някакъв престъпник? Да минеш през всичко това и после да ти кажат, че не те искат? Защото няма гаранция, нали? Нищо не ни гарантира, че тези мъже и роднините им ще ни искат, нали така?
Гласът й се понесе от вятъра.
- Какво, по дяволите, знам аз за Англия? Какво изобщо знам за Джо и семейството му? За бебетата? Не можах да се погрижа дори за старото си куче... - Сведе ниско главата си.
Бяха напълно безразлични към влажната палуба под краката им, към втренчените погледи на бояджиите, които подновяваха боята от другата страна на кулата.
- Знаеш ли... трябва да ти кажа... мисля, че направих ужасна грешка. Увлякох се от идеята за нещо различно, може би исках да избягам от готвенето и чистенето за татко и момчетата. А сега съм тук и искам само семейството си. Искам си семейството, Франсис. Искам мама. - Вече плачеше горчиво. - Искам си кучето.
Със заслепени от сълзи очи тя усети как Франсис я прегръща е тънките си силни ръце.
- Не, Меги, не. Всичко ще се оправи. Имаш съпруг, който те обича. Наистина те обича. Всичко ще бъде наред.
Маргарет искаше да бъде убеждавана.
- Как можеш да го кажеш след всичко, което се случи тук?
- Джо е един на милион, Меги. Дори и аз го знам. И те чака прекрасен живот в бъдеще, защото няма как да не те харесат. И ще имаш едно красиво бебе, и ще го обичаш повече, отколкото можеш да си представиш. О, само ако знаеше колко много бих...
Лицето на Франсис се сгърчи и от гърдите й се изтръгнаха разтърсващи хлипания, придружени от неудържим порой от сълзи, а прегръдката й, която уж трябваше да утеши Маргарет, се превърна в опит да утеши сама себе си. Искаше да се извини, да се стегне, но само махна ръка в безмълвно обяснение, защото не можеше да спре.
Маргарет, шокирана и изпълнена със съчувствие, я стисна силно.
- Хайде, стига - немощно каза тя. Хей, Франсис, стига... стига, това не си ти... - Тя галеше косата й, все така пристегната назад в кок от предната вечер. „Сигурно е от шока“, мислеше си тя, спомнила си как двете момичета бяха скочили в бурното море. Изпита силно угризение, задето не бе проверила дали Франсис е добре. Сега я държеше здраво в прегръдките си, сякаш очаквайки безмълвна прошка.
- Права си. Ще се оправим - шепнеше тя, докато галеше косите й. Може да се окаже, че живеем близо една до друга, нали? Трябва да ми пишеш, Франсис. Нямам си друг познат тук, а Ейвис е като с две вързани ръце. Ти си всичко, което имам...
- Аз не съм тази, за която ме мислиш. - Франсис вече плачеше толкова силно, че привличаше чуждото внимание. Малка групичка моряци стояха в другия край на самолетната палуба, пушеха и ги наблюдаваха. - Не мога дори да ти опиша...
- Хайде, стига, време е да загърбиш всичко. Тя избърса очите си. - Виж, що се отнася до мен, ти си чудесно момиче. Знам всичко, което ми трябва да знам за теб, че и малко отгоре. И знаеш ли какво? Продължавам да смятам, че си страхотна. И гледай да поддържаш връзка с мен.
- Ти си... много... мила.
- Канеше се да кажеш кръгла, нали?
Въпреки волята си, Франсис се усмихна.
- Хей! Вие двете! Махнете се оттам!
Обърнаха се и видяха един офицер, застанал до кулата, да им маха, за да се приберат вътре. Маргарет отново се обърна към Франсис.
- Хайде, момиче, стига. Не ставай сантиментална точно сега. Не и точно ти.
- О, Меги... толкова съм...
- Не - каза тя. - Това е нашето ново начало, Франсис. Всичко ще бъде ново. Както сама каза, ще се оправим. Ще се постараем всичко да бъде наред.