Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- „Моята весела банда... ла-ла-ла-ла.“
Ако не беше избрала точно този миг, за да вдигне очи към него, той може би нямаше да го направи. Но тя бе вдигнала лице с леко разтворени устни, сякаш го питаше нещо и бе посегнала към драскотината над веждите му, погалвайки я с пръсти. Вместо да се отдръпне от нея, както бе възнамерявал, той вдигна ръка към нейната, докосна я, а после, по-уверено, обхвана с пръсти дланта й.
Певците навън повишиха глас, а после минаха към разговори. Някой падна на пода и някъде отдалеч се чу приглушен вик: „Хей, ти!“, и отсечените стъпки на човек от командването.
Никол почти не ги чуваше. Вместо това чу леката й въздишка, почувства как потреперват в отговор пръстите й. С пламнало лице той плъзна ръката й по страната си, остави я да докосне дори онези места, които бяха наранени и ожулени, но не изпита никаква болка. После я притисна силно до устните си.
Тя се поколеба, с въздишка, която по-скоро издаваше отчаяние, издърпа ръката си и устните й се вдигнаха към него, докато сега нейните ръце стискаха неговите, сякаш искаше завинаги да останат върху нея.
Беше сладостно, толкова сладостно, че чак непристойно. Никол искаше да я погълне, да я изпълни, да я прегърне здраво, да се слее с нея изцяло. „Знаех си!“, ликуваше някаква част от съзнанието му. „Познавам я!“ Само за един миг, когато осъзна изгарящата сила на собственото си желание, той почувства странна опасност, някакво обвинение, и не беше сигурен дали е насочено към нея, или към самия него. Но после очите му се отвориха и взирайки се в нейните, той видя безкрайната болка и копнеж в тях, толкова шокиращи, толкова откровени, че остана без дъх. Щом той отново сведе лице към нейното, тя беше тази, която се отдръпна, вдигнала една ръка до устните си, без да откъсва очи от неговите.
- Съжалявам - прошепна тя. - Толкова много съжалявам.
Хвърли поглед през рамо към Ейвис, която продължаваше да спи на леглото, след това за секунда докосна с длан страната му, сякаш отпечатваше гледката и усещането за него в някаква скрита част дълбоко в съзнанието си.
И после изчезна, а мъжете навън възкликнаха шумно, докато се опитваха да схванат какво са видели. Вратата на малката стаичка се затвори тихо, но категорично между тях, а глухото метално изтропване прозвуча като това на затворническа врата.
Церемонията бе извършена в единайсет и половина във вторник вечерта. При други обстоятелства би било прекрасна вечер за сватба: луната грееше пълна и ниско, сякаш още по-голяма в тропическото небе, и къпеше лагера в странна синкава светлина, докато шепнещият бриз едва помръдваше листата на палмите, но внасяше така желаната прохлада.
Освен булката и младоженеца, имаше само още трима присъстващи: свещеникът, старшата сестра и капитан Бейли. Булката, която едва-едва прошепваше по нещо, седеше до младоженеца по време на цялата служба. Свещеникът се прекръсти няколко пъти след церемонията и се помоли да е взел правилно решение. Старшата сестра успокои същите съмнения, възникнали в капитана, като му напомни, че предвид положението по целия свят в момента, този едничък акт на милосърдие не бива да тежи на съвестта му.
Булката седеше, свела глава, и държеше ръката на мъжа до нея, сякаш му се извиняваше. В края на службата тя скри бледото си лице в шепи и остана неподвижна известно време, докато отново откри лицето си, поемайки си дълбоко дъх като плувец, който се показва над водата.
- Свършихме ли? - попита старшата сестра, която изглеждаше най-овладяна от всички.
Свещеникът кимна, свъсил вежди, свел поглед към земята.
- Сестро? Момичето отвори очи. Изглежда, не можеше или не искаше да погледне хората около нея.
- Добре - заключи Одри Маршал, погледна си часовника и се пресегна за бележника си. - Час на смъртта: единайсет и четиридесет и четири.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Когато самолетоносачът „Виктория“ акостира в Плимут снощи... някои момичета, твърде нетърпеливи да зърнат Великобритания, се скупчили до един от пилоните и когато той се прекършил, двайсетина от тях паднали от близо два метра на палубата долу. Нямало ранени. Една от булките не можела да сподели всеобщото вълнение. Тя научила в края на своето пътуване от тринадесет хиляди мили, че съпругът й, който трябвало да я посрещне, е бил обявен за изчезнал при самолетен инцидент.
„Дейли Мирър“, сряда, 7 август 1946
Осем часа до Плимут
Флотската униформа без човек в нея е любопитна гледка. С тъмната си плътна материя, с плетениците и месингови копчета тя говори за съвсем други измерения на живота, за паради, за усилията - гладене, кърпене, полиране, - които са нужни за поддръжката й. За коректност, рутина и дисциплина от страна на тези, които я обитават, както и на онези, чиито униформи са в тон с нея. В зависимост от райетата или отличителните символи тя свидетелства за миналото на войните. Разказва истории: за загубени и спечелени битки, за направени саможертви. Или за кураж и страх.