Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Аз... аз не те очаквах - каза тя. - Мислех, че са те повикали другаде.
- Съжалявам, че се забавих.
- Доктор Даксбъри ми разреши да си тръгна оттук. Само ще си събера нещата и се връщам обратно. Ейвис вероятно ще остане да пренощува. Може да се върна после да видя как е. Няма достатъчно хора в лазарета.
- Тя добре ли е?
- Ще се оправи - отвърна Франсис. - Трябва да потърся Меги. Как е тя?
- Не много добре. Кучето...
- О. - Лицето й посърна. - О, не. И тя е съвсем сама?
- Сигурен съм, че ще се зарадва на твоята компания.- Още не се беше преоблякла и той закопня да избърше тъмното петно от бузата й. Ръцете му се стегнаха зад гърба.
Тя пристъпи напред, хвърли поглед през рамо към спящата Ейвис.
- Мислех си за онова, което ми каза - започна тя, с тих и заговорнически глас, - че войната ни е принудила да правим неща, с които не се гордеем. Докато не ми го каза, винаги съм смятала, че само аз...
Той не бе очаквал това. Направи крачка назад, не смееше да проговори, дори искаше да я помоли да не продължава. И в същото време отчаяно искаше да чуе думите й.
- Знам, че невинаги сме били в състояние да говорим... откровено. Че всичко е... сложно, а и други отговорности може би не са... - Тя замлъкна и очите й го измериха за миг. - Но искам да ти благодаря за това. Ти си... Винаги ще съм ти благодарна, че ми го каза. Винаги ще съм благодарна, че се срещнахме. - Последните думи бяха изречени набързо, сякаш трябваше да ги изтика насила от устата си, докато още имаше куража да го направи.
Той изведнъж се почувства дребен и нещастен.
- Да. Е - подхвана той, понеже не можеше да намери думите, - винаги е хубаво да намериш приятел. - Почувства се като подлец още докато отваряше уста да изрече последното: - Госпожо.
Последва кратко мълчание.
- Госпожо? - повтори тя.
Леката усмивка бе изчезнала; жестът бе толкова дискретен, че единствено той би могъл да го забележи. „Нямам избор“, искаше да изкрещи. „Правя го заради теб.“
Тя изучаваше лицето му. Онова, което прочете там, я накара да сведе и извърне поглед.
- Съжалявам - каза той. Трябва да вървя. Работа. Но... ще ти хареса в Англия.
- Благодаря. Чух много за нея в лекциите.
Упрекът в думите й го блъсна като удар.
- Виж... надявам се, че винаги ще мислиш за мен... - Ръцете му бяха сковани от двете му страни. - ...като за свой приятел. - Тази дума никога не бе звучала по-нежелана.
Тя премигна бързо няколко пъти и той засрамено извърна поглед.
- Много мило, но не мисля, че ще се получи, пехотинецо - каза тя. Въздъхна тихо, после се обърна и се зае да сгъва дрехите в малка купчинка на леглото. Гласът й, когато му заговори през рамо, беше рязък и натежал от болка: - В крайна сметка дори не знам името ти.
Маргарет бе застанала в задната част на самолетната палуба, близо до закрепващите вериги, с жилетка, доста разтегната от големия й корем, и шал, който не успяваше съвсем да възпре косата й, мятаща се бясно край лицето й. Стоеше с гръб към мостика, привела глава над вързопчето в ръцете си.
Натежалите от дъжд облаци тъмнееха ниско в навъсеното сиво небе. Едри албатроси кръжаха и следваха кораба, носейки се по топлите въздушни течения така, сякаш бяха закрепени с невидими нишки. От време на време тя поглеждаше към малкото вързопче и нови сълзи капеха по дрехите й, оставяйки по тях неравномерни петна. Тя ги бършеше нежно с палец и тихичко изричаше поредното извинение към скованото малко телце.
Вятърът и шалът на главата й не й позволиха да чуе приближаването на Франсис. Когато я забеляза, не можа да определи колко време е стояла до нея и я е наблюдавала.
- Морско погребение - каза тя. - Само се опитвам да събера кураж, за да го направя наистина, нали разбираш?
- Много съжалявам, Меги. - В очите на Франсис се четеше мъка. Протегна предпазливо ръка към Маргарет.
Младата жена избърса очи с дланта си. Тръсна глава и изхлипа шумно в отчаяние, че не може да се овладее.
Наоколо изглеждаше така, сякаш не съществува граница между морето и небето; тъмните неприветливи води просветляваха далеч към хоризонта, ставаха сиви и после преливаха в надвисналите облаци. Сякаш плаваха към нищото; сякаш бяха водени единствено от сляпа вяра напред.
След известно време, много преди да се почувства готова, Маргарет пристъпи напред. Поколеба се за миг, стиснала здраво малкото телце, много по-здраво, отколкото би посмяла, ако още имаше живот в него.