Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Ще бъде чудесно, милорд — рече Карабела.

Слийт каза кисело:

— Не бих пожелал да се разхождам между устоцветите в градината на лорд Валънтайн даже срещу три херцогства и всички приходи на Нимоя и Пилиплок.

— Освобождаваме те от обиколки из градината — заяви Валънтайн през смях.

Но нямаше да има нито обиколки из градината, нито изобщо градина, докато Валънтайн не се заселеше отново в замъка на лорд Валънтайн. Цяла една безкрайна седмица той бездейства в Стоиен, чакайки Азенхарт да привърши запасяването. Три от корабите щяха да се върнат на Острова, носейки стоки, купени тук за потребление на Острова, другите четири щяха да продължат по-нататък като тайна охрана на Валънтайн. Господарката му бе дала повече от сто от най-яките си телохранители под командуването на страшната йерархка Лоривейд: не съвсем воини, защото на Острова на съня не бе имало насилие, откакто метаморфите бяха нахлули в него за последен път преди хиляди години, но тези бяха добре подготвени и безстрашни мъже и жени, верни на Господарката и готови да дадат живота си, ако станеше нужда, за да възстановят реда в кралството. Те бяха ядро на една лична армия — първата такава военна сила, доколкото беше известно на Валънтайн, сформирана на Маджипур от най-стари времена досега.

Най-после флотата беше готова да отплава. Корабите, чието местоназначение беше Островът, тръгнаха първи, рано едно топло утро през вториден, насочвайки се на север-северозапад. Другите почакаха до морскиден следобед, когато отплаваха по същия курс, но след смрачаване поеха на изток към Стоиенския залив.

Полуостров Стоиензар, дълъг и тесен, стърчеше като исполински палец от основното тяло на Алханроел. Откъм южната, или океанската страна беше нетърпимо горещо. По този гъмжащ от насекоми брягджунгла имаше малко селища. По-голямата част от значителното население на полуострова беше струпана по брега на залива, където на всеки стотина мили имаше по един голям град и почти непрекъснат низ от рибарски села, земеделски области и курортни градове между тях. Сега беше ранно лято и над възтоплите, почти неподвижни води на залива висеше тежка гореща омара. Флотата се спря за един ден да се дозапаси в Кърсидейн, откъдето брегът започваше да завива като широка дъга на север, и тогава се насочи към Треймон.

Валънтайн прекара много от спокойните часове по море сам в каютата си, упражнявайки се да си служи с диадемата, дадена му от Господарката. За една седмица усвои изкуството да навлиза в лек транс-дрямка — вече умееше да промъква съзнанието си под прага на съня и със същата лекота да се измъква от него, при което непрекъснато следеше развиващите се събития. В състоянието на транс можеше, макар и откъслечно и слабо, да установява контакт с други умове, да броди из кораба и да открива сиянието на някоя спяща душа, тъй като спящите са далеч по-податливи на такива нахълтвания отколкото будните. Можеше да докосва леко съзнанието на Карабела или на Слийт, или на Шанамир и да предава собствения си образ или някакво сърдечно доброжелателно послание. Достигането на не толкова познато съзнание — например това на дърводелката Панделон или на йерархката Лоривейд — все още му беше твърде трудно, свеждайки се само до най-кратки, най-откъслечни изблици, и никак не успяваше да проникне в умове с нечовешки произход, дори в добре познати му като тия на Залзан Кавол, на Кхун или на Делиамбър. Но продължаваше да се учи. Чувстваше, че умението му расте от ден на ден, както едно време, когато бе започнал да се занимава с жонгльорство; а това беше нещо като жонгльорство, защото, служейки си с диадемата, трябваше да застава в самия център на душата си, да не се разсейва с неуместни мисли и да координира всички страни на своето аз в едно-единствено усилие — установяването на контакт. Когато Треймон вече се виждаше от „Лейди Тиин“, Валънтайн бе напреднал дотам, че можеше да всажда в умовете на своите обекти наченките на сънища със събития, случки и образи. На Шанамир прати сън за Фолкинкип, за добитък, който пасе в полето, и за голяма птица гихорна, която кръжи във въздуха и се спуща със смешен плясък на мощните си криле. На другата сутрин младежът описа на трапезата съня си с всички подробности, само че птицата беше милуфта, лешоядна, с яркооранжев клюн и страшни сини нокти. „Какво значи това, да сънувам връхлитащи милуфти?“ — запита Шанамир и Валънтайн отговори: „Възможно е да не помниш добре съня си и да си видял друга птица, може би гихорна, птица, която предвещава добро?“ Но Шанамир по своя прям и наивен начин само поклати глава и рече: „Щом не мога даже насън да различа гихорна от милуфта, милорд, би трябвало да се върна във Фолкинкип да чистя оборите.“ Валънтайн извърна глава, за да скрие усмивката си, и реши да прилага повнимателно техниката си за предаване на образи.