Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Алханроел обхващаше също Шестте реки, стичащи се от склоновете на Върха, и растенията-животни на Стоиензар, които скоро щеше да види отново, и дърветата-къщи на Треймон, и каменните руини във Велализиерската долина, за които се говореше, че датирали отпреди идването на човечеството на Маджипур. Гледайки на изток тази тънка черта, която се разширяваше, но все още едва се забелязваше, Валънтайн усещаше цялата огромност на Алханроел, разгъващ се като гигантски свитък пред него, и спокойствието, овладяло душата му през време на пътуването, изведнъж се стопи. Той жадуваше да стъпи час по-скоро на брега, да започне похода си към Лабиринта.

Запита Азенхарт:

— Кога ще стигнем сушата?

— Утре вечерта, милорд.

— Тогава довечера ще пируваме и ще играем. Да се извадят най-хубавите вина, да пият и моряците. А след това — представление на палубата, малко празненство.

Азенхарт го изгледа сериозно. Адмиралът беше аристократ сред хджортите, по-строен от повечето свои съплеменници, макар и с характерната груба и грапава кожа, и имаше странно строго държане, което Валънтайн намираше за малко притеснително. Господарката го уважаваше много.

— Представление ли, милорд?

— Малко жонглиране — отвърна Валънтайн. — Приятелите ми изпитват носталгична нужда да се позанимаят пак с изкуството си, а какъв поподходящ момент за това от ознаменуването на благополучния завършек на нашето дълго пътуване?

— Разбира се — произнесе Азенхарт с тържествено кимване. Но очевидно адмиралът не одобряваше подобни работи на флагманския си кораб.

Залзан Кавол бе предложил това. Скандарът явно не можеше да си намери място на кораба; често го виждаха да движи ритмично четирите си ръце в жонгльорски жестове, макар че в ръцете му нямаше никакви предмети. Именно той най-много трябваше да се нагажда към обстоятелствата при това пътуване из просторите на Маджипур. Преди година Залзан Кавол беше цар в своята професия, майстор между майсторите на жонгльорското изкуство, който обикаляше бляскаво от град на град с чудния си фургон. Сега бе загубил всичко това. Фургонът бе станал на пепел някъде в Пиурифейнските гори, двама от петимата му братя лежаха мъртви пак там, а трети беше на морското дъно; той вече не ръмжеше властно на подчинените си и не ги караше да скачат да изпълняват заповедите му; и вместо да играе всяка вечер пред прехласната публика, която пълнеше кесията му с крони, сега бродеше от място на място по петите на Валънтайн като обикновен помагач. У Залзан Кавол се трупаха неоползотворени сили и енергии. Лицето и държането му издаваха това, защото едно време той свободно бе давал отдушник на грубостта си, ала сега изглеждаше потиснат, почти смирен, и Валънтайн разбираше, че това трябва да е признак на силно душевно страдание. Агентите на Господарката бяха намерили Залзан Кавол все още на Терасата на изпитанието в периферията на Острова, където вършеше черната си поклоннически работа вяло, влачейки се като сомнамбул, сякаш примирен с мисълта да прекара останалия си живот в скубане на бурени и фугиране на зидария.