Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Тя се усмихна.

— Поне едно мъничко дърво-къща — местенце, където да можеш да отидеш, когато грижите на управлението ти натежат много, да се сгушиш между листата, да дишаш аромата на цветята и да береш плодовете — ох, да можеше да имаш такова нещо!

— Някой ден ще го имам — каза Валънтайн. — И ще седиш до мен в него.

Карабела го изгледа уплашено.

— Аз ли, милорд?

— Ако не ти, кой друг тогава? Доминин Барджазид ли? — Той докосна леко ръката й. — Нима мислиш, че общите ни скитания ще завършат, щом стигнем до замъка Връхни?

— Да не говорим сега за такива неща — рече му тя строго. Към водача се обърна с по-висок тон: — А тези млади дръвчета… как се грижите за тях? Поливате ли ги често?

От Треймон имаше няколко седмици път с бърза флотерна кола до Лабиринта, който се намираше в южната централна част на Алханроел. Местността тук представляваше предимно низина, с плодородна червена почва в речната долина и бедна, сива песъчлива почва извън нея, и с придвижването на Валънтайн и свитата му навътре селищата оредяваха все повече. От време на време преваляваше дъжд, но той, изглежда, попиваше веднага в рохкавата земя. Времето беше топло и понякога потискащо горещо. Ден след ден се нижеха в приятно, еднообразно пътуване. За Валънтайн това пътуване беше напълно лишено от обаянието и тайнствеността — сега подсилвани от носталгия — на месеците, когато прекосяваше Зимроел с изящния фургон на Залзан Кавол. Тогава всеки ден му се струваше като навлизане в неизвестното, с нови проблеми на всеки завой и непрекъснатото вълнение от играта, когато спираха в непознати градове да дават представления. А сега? Всичко се вършеше от адютантите му. Той ставаше отново принц — макар и принц с всъщност твърде скромно могъщество, с едва ли повече от стотина сподвижници — и съвсем не беше уверен, че желае това.

Към края на втората седмица пейзажът рязко се промени, местността стана неравна и хълмиста, сега от сухото, дълбоко набраздено плато се издигаха черни плоски възвишения. Единствената растителност, която вирееше тук, бяха дребни постали храсти, тъмни сплетени растения с малки восъчни листа, а на по-високите склонове — бодливи, подобни на свещници израстъци, призрачно бели лунни кактуси, двойно по-високи от човешки бой. Малки дългокраки животинки с червена козина и пухкави жълти опашки припкаха неспокойно насам-натам и изчезваха в дупки, щом някой флотер се приближеше прекалено много до тях.

Делиамбър обяви:

— Това е началото на Пустинята на Лабиринта. Скоро ще видим каменните градове на древните.

Валънтайн се бе приближил до Лабиринта от другата страна, от север, по времето, когато бе ходил в него през прежния си живот. Там също имаше пустиня и се намираше големият град Велализиер, из чиито развалини бродеха духове; но той се бе спуснал от замъка Връхни с речен кораб, избягвайки всички злочести мъртви земи около Лабиринта. Тази сурова и неприветлива област беше нещо ново за него. Отначало я намери за привлекателно странна, особено при залез слънце, когато необятното безоблачно небе се изпъстряше с причудливи ивици в теменужен цвят и обгорената земя придобиваше зловещ метален облик. Но след няколко дни голотата и суровостта престанаха да му доставят наслада и станаха обезпокоителни, смущаващи, заплашителни. Нещо в този остър пустинен въздух може би действаше неблагоприятно на сетивата му. Той никога преди не бе навлизал в пустиня, защото такива нямаше в Зимроел, нямаше ги и в добре напоявания Алханроел освен това вътрешно гнездо на сухота. Пустинните условия той свързваше със Сувраел, който твърде често бе спохождал в неспокойните си сънища; и сега не можеше да се отърси от мисълта, колкото и глупава и чудновата да беше, че отива на среща с Краля на сънищата.