Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Ще можеш ли да изпълниш номера с факлите и ножовете? — попита го Валънтайн.

Залзан Кавол мигновено просветна.

— Разбира се. И виждате ли ония щифтове там? — Той посочи няколко големи дървени пръта, дълги близо четири стъпки, струпани на една полица близо до мачтата. — Снощи Ерфон и аз се упражнявахме с тях, когато всички спяха. Ако адмиралът няма нищо против, ще ги използваме довечера.

— Ония ли? Как можеш да жонглираш с такова дълго нещо?

— Издействайте ми разрешението на адмирала, милорд, и довечера ще ви покажа!

Цял следобед трупата репетира в едно голямо празно помещение долу в трюма. За пръв път вършеха такова нещо от Илиривойн насам — като че бе изминал половината от живота им оттогава. Но използвайки импровизираната сбирка от предмети, които скандарите тихомълком бяха събрали, бързо навлязоха в ритъма на играта.

Наблюдавайки, Валънтайн усещаше някаква топла вълна от тази гледка — Слийт и Карабела трескаво си подхвърляха пръти назад-напред, Залзан Кавол, Роворн и Ерфон измисляха сложни нови номера на размяна, защото след смъртта на тримата им братя старите не можеха да бъдат изпълнявани. За миг като че бяха настъпили някогашните безметежни времена във Фолкинкип или Дюлорн, когато нищо нямаше значение освен да те наемат за празненството или в цирка и единственият проблем в живота беше да съгласуваш ръцете и очите. Но тези дни бяха невъзвратими. Сега, въвлечени във висши интриги, в издигането и свалянето на властници, никой от тях нямаше да бъде вече такъв, какъвто е бил по-рано. Тия петимата бяха обядвали с Господарката, делили с коронала едно и също жилище и сега плаваха напред, за да се срещнат с понтифекса; те бяха вече част от историята, дори и походът на Валънтайн да не постигнеше нищо. И все пак тук отново жонглираха, сякаш жонглирането беше единственото нещо в живота.