Наследниците на Винету

Сега се изправи и Тусага Сарич и каза:

— Правилно! Така ще стане! Ако се наложи нещо да се промени, ще ти кажем или ще ти пратим вестител. Тръгваме си.

Те се отдалечиха, а съдържателят ги придружи до вън. Двамата Ентърз останаха сами. Спогледаха се неуверено.

— Работата може да стане лоша — каза Себюлън.

— Как тъй? — попита Хариман. — Ние узнахме каквото искахме да узнаем. Утре заран отиваме двамата при Олд Шетърхенд, за да му разкажем всичко и го предупредим. Какво лошо може да произлезе тук?

— Ох, не ми е за мен и теб, ние ще се отървем здрави и читави. Но кръвопролитието после там горе? Защото да се отблъсне едно такова нападение без битка, няма да съумее да се справи дори един Олд Шетърхенд. А и аз мисля много по-малко за него, отколкото за жена му. Ако ще всички да измрат, само тя не!

Сега знаех достатъчно и скочих от сандъка.

— Чухте ли нещо важно? — попита Паперман.

— Нещо безкрайно важно! — отговорих. — Би трябвало човек да отдаде тук случая направо на чудо. Оставам с впечатление, сякаш сме били повикани насам, за да чуем края на този разговор. По път ще ви разправя. Но едно трябва да ви кажа веднага, а именно, че двамата шамани, които заловихме при входа на пещерата, са избягали.

— Невъзможно! Кога?

— Тази заран изглежда! Те са потърсили незабавно вождовете си и са обсъдили с тях плана, който току-що узнах. Елате бързо! Трябва да се приберем!

Промъкнахме се до конете си, освободихме ги, качихме се и потеглихме. Пътем разказах на стария, верен боен другар какво съм научил. Той знаеше, че един много надежден индианец е натоварен да се занимава изключително с надзираването на двамата шамани. Живеел в приземния етаж на голямата предна къща на Тателах Сатах и там се намирало и помещението, в което били настанени пленниците. Предадохме конете си и отидохме най-напред до жилището на индианеца. Той не беше семеен, живееше усамотено и никой не можеше да даде сведения за него. После посетихме затвора. Той се помещаваше в крило, където никой не живееше и рядко някой отиваше нататък. Беше нещо като зимник. Намерихме вратата зарезена отвън. Едва се приготвихме да я отворим, то отвътре се чу хлопане и прозвуча глас, молещ ни да побързаме. Издърпахме резето… и кой излезе отвътре? Надзирателят! Когато донесъл той сутринта храна и вода на затворниците, те внезапно се нахвърлили върху него. Нанесли му няколко удара, които му отнели съзнанието, като дошъл на себе си, намерил се затворен в тъмния зимник, а пленниците били офейкали. Започнал да вика непрекъснато и да вдига шум, ала напразно. Нямало кой да го чуе. Той се опасяваше от сурово наказание и ме помоли да се застъпя за него пред Тателах Сатах. Обещах му и го пуснах да си върви.

После се отправих към моето жилище. Херцле не беше там. Беше оставила бележка, с която ме уведомяваше, че понеже не съм се явил навреме, тя отивала при Тателах Сатах, като вземала със себе си ръкописите. Вакон щял да чете, но аз трябвало да отида…