Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Добър ден, сержант. Бихте ли ми казали как да открия майор Марк Кембъл от Първа бронирана дивизия?
— По личен или служебен въпрос? — попита той. — Извинявайте, трябва да знам.
— И двете. Годеницата му беше отвлечена.
— Веднага, сър — отговори сержантът и затрака по клавиатурата, без да откъсва очи от монитора. След няколко секунди попита: — Кембъл… Кимбъл? С „е“ или с „и“?
— Според вас защо са ми сложили на униформата табелка с името? За да знам как се пише.
Шегата беше калпава, но сержантът все пак се разсмя.
— Ще опитам и двете. — Той затрака отново и след малко попита — Звание и военна част… сигурен ли сте?
— Защо?
— Ами… — Той се приведе напред и заби нос в монитора. — Тук имам трима Кембъл и… ехе!… един Кимбъл, нали се сещате, като онзи от сериала с едноръкия… Охо… я го вижте…
Наведох се.
— Какво?
— И малкото име е същото, Ричард. Извинявайте, това ми е лично хоби. Знаете ли, че имаме двама души с името Бил Клинтън? И един Джордж Буш. Не бих искал да съм на негово място. Бас държа, че всички го плюят и… — Той видя изражението ми и каза: — Извинявайте. Отплеснах се. Във всеки случай и Кимбъл, и тримата Кембъл са редници. Няма Марк, няма майор.
— Всеобхватна ли е системата?
— Свързана е пряко с компютърните списъци на военните части, а те се актуализират всекидневно. Но може вашият човек да е върнат в Щатите — предположи той. Навъси се. — Или да е в засекретена част. Случвало ми се е и друг път. Онези специални отряди — „Делта Форс“, „Таск Форс“ и разни други — смятат, че е под тяхното достойнство да влизат в армейската база данни.
Разбирах, че това дълбоко засяга чиновническата му душа.
— Значи това са възможностите. Какво ще правим сега?
— Каквото правя винаги. — Той се изкиска. — Прехвърлям топката.
Вдигна телефонната слушалка, откри в списъка върху бюрото номера на колегата си в Първа бронирана дивизия, набра го и зачака. След малко се представи и ми подаде слушалката. Обясних на човека отсреща кого търся. Няколко секунди по-късно гласът отговори:
— В дивизията нямаме Марк Кембъл.
— Трябва да го уведомя за смъртен случай. Помогнете ми.
— Нека да поговоря с шефа си — каза човекът. — Изчакайте.
Нов глас се представи като майор Харди и попита:
— Сър, бихте ли ми казали за какво става дума?
— Както обясних на вашия сержант, трябва да уведомя за смъртен случай. Годеницата на майор Кембъл беше отвлечена вчера в Багдад.
Настана дълго мълчание. Споменеш ли за смъртен случай, дори и най-коравият военен бюрократ се превръща в човешко същество. Като военни всички ние разбираме необходимостта от бързо уведомяване — не заради войника, на когото вече нищо не може да помогне, а заради близките му. Армията е склонна да третира живите войници като боклук — може да им бави заплатите, да ги лишава от бронирани машини и защитни жилетки, да ги принуждава да служат на места, където не биха искали да живеят, да им праща омразни началници, да предлага на семействата им смехотворни жилища и заплати, — но умреш ли, армията моментално се превръща в най-грижовната и сърдечна организация на света.
Често съм се чудил дали не би трябвало да опитат обратното — да се грижат за живите, а с мъртвите да карат по кратката процедура, — но почитта към покойниците е част от традицията и по някакъв причудлив начин утешава и живите войници.
— Знаете ли какво… — каза накрая той. — Разполагате с невярна информация.
— Така ли?
— Да. Марк Кембъл загина в сражение преди пет месеца.
— Мисля, че грешите.
— Аз пък не мисля. Тази година загубихме само двама майори. Лично се погрижих за ковчезите и на двамата. — Той добави: — Кербала. Там загина Кембъл. Куршум в сърцето.
Сигурно съм изпаднал в шок, защото по някое време осъзнах, че чувам гласа на майора:
— Сър… сър… Чувате ли ме?
— Ъъъ… да. Сигурно е административна грешка и…
Затворих и тъпо се загледах в пода. Марк Кембъл… мъртъв. От пет месеца насам… мъртъв.
Биан бе излъгала. Но защо? И още нещо, ако през онези два дни в Багдад не бе прегръщала годеника си, къде бе ходила и какво бе правила? Сержантът ме гледаше втренчено и аз събрах присъствие на духа, за да попитам къде е щабът на пехотното разузнаване.
Той ме упъти и аз се отправих почти тичешком към съседната сграда. Вратата беше затворена, но имаше звънец, който натиснах, и камера, на която се усмихнах.