Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Узнах за втората новина по един от онези досадни канали за политически предавания, когато се прибрах в общежитието за командировани офицери. Водещият интервюираше някакъв разярен и гръмогласен експерт по Близкия изток, който пък тормозеше някакъв зализан мошеник, пратен от Държавния департамент, за да се опита да обезвреди бомбата. Разговорът протичаше горе-долу така: Експертът крещи:
— Саудитците не са наши приятели. Никога не са били. Ние купуваме техния нефт, те ни пробутват и терористи.
— Не преувеличавате ли? — пита го водещият.
Човекът от Държавния департамент бърза да отговори:
— Бих казал, че определено преувеличава. Не е време за истерични припадъци. Нашите връзки със Саудитска Арабия са много сложни.
Експертът смаяно се блещи срещу камерата.
— Сложни? Ако плащаш на курва, за да ти отхапе… ъъъ… интимните части… какво му е сложното? Чиста глупост и толкова!
Надутият водещ го предупреждава:
— Моля ви… по-внимателно. Гледат ни семейни хора и…
— Не си затваряме очите — прекъсва го политикът. — Държавният секретар обсъжда въпроса със саудитския посланик. Настояваме за незабавно екстрадиране на принцовете.
Експертът избухва в смях.
— Дрън-дрън-дрън. Знаете какво ще им каже вашият секретар. Променихме решението си. Нахлухме не където трябва — сега ще дойдем да ви донесем демокрация и пазарни реформи.
Двамата изчезват, а водещият поглежда сериозно в обектива, обяснява още малко колко сложно е положението и приключва с думите:
— Но големият въпрос е какъв ефект ще окажат тези най-нови разкрития върху рейтинга на президента в предизборната надпревара.
Което пък води към лоша новина номер три. Филис бе изчезнала безследно. Беше ми оставила обаче кратка бележка, която гласеше:
„Повикаха ме във Вашингтон. Приключвай и се качвай на първия самолет. Иди право в Лангли при Маркъс Харви от Отдела за професионална етика, който ще ти обясни какви права имаш (никакви) и после ще те прати на долния етаж за проверка с детектора на лъжата. Caveat Emptor — на риска на купувача, т.е. грешниците са по-добри от лъжците.“
Помислих си, че от това би излязъл чудесен девиз на Управлението. След подписа имаше кратък послепис:
„P.S. Искрено съжалявам за Биан“.
Както бях споменал, човек трябва да чете между редовете. След като някой бе разгласил неприятната история с принцовете, трябваше да се намери изкупителна жертва. А тъй като Биан беше отвлечена и извън подозрение, тъй като Филис и Тайри не бяха издънили работата и тъй като саудитците не се бяха накиснали сами, чрез просто елиминиране оставаше моята скромна особа. Нямаше значение дали ще докажат вината ми или не — бях виновен.
Ако да провалиш прикритието си е един от големите грехове в занаята, то да издадеш грозни тайни на пресата е смъртен грях. Нямам представа как се справя с такива случаи Управлението; знам обаче процедурата в армията, а тя е следната: не можеш ли да го убиеш, изяж го. Но може би в Управлението имаха друг подход. Може би само убиваха.
Лоша новина номер четири: все още никаква вест за съдбата на Биан Тран. Бях сторил каквото можех и вече не ми оставаха нито основателни подозрения, нито улики, нито поне идиотски догадки. Така или иначе, нямаше значение. За Филис бях по-черен от дявола. А заради мен ФБР точеше нож срещу Джим Тайри и кариерата му вървеше стремглаво надолу.
Но след като не беше Шараби, оставаха обичайните заподозрени: терористи, търговци на заложници или доморасли идиоти, които отвличат и убиват просто за удоволствие. Може би полицайката имаше право. Може би буквите ШАР наистина бяха част от автомобилен номер. Или може би Биан, обезумяла от болка и страх, бе драскала безсмислици по таблото.
Чувствах се по-зле от когато и да било. Бях изтървал нещо — улика, блестящо разкритие, вълшебен ключ, който да отключи истината и да спаси живота й. Но колкото и нелепо и суеверно да звучи, някакво чувство, някакъв първобитен инстинкт ми подсказваше, че Биан все още е жива.
Ако не можех да я спася, идваше време за онова, което ужасно не ми допадаше, но бях длъжен да го направя. Някой трябваше да уведоми близките й, а такава новина най-добре се поднася от човек, изпитващ уважение и обич към нея. Затова отидох в кадровия отдел, където един сержант седеше зад тясно бюро непосредствено до вратата.
Кадровиците имат в малкия си пръст повече власт от всички армейски полковници и генерали. С едно тракване на клавиша могат да прехвърлят в Тимбукту заплатата ти или самия теб, или пък да те направят мюсюлманин, което в днешно време не е най-одобряваната религия от комисиите по повишенията. Затова се усмихнах любезно и казах: