Последният довод на кралете [bg]

— Да, но е достатъчно един да…

Дау вече тичаше напред, лъснал на фона на осветеното поле като лайно на прясно натрупал сняг.

— Мамка му — изсъска Кучето.

— Хъ — каза Мрачния.

Сега не им оставаше друго, освен да гледат и да чакат онези от стената да надупчат Дау със стрели. Да чакат да запалят факлите, да вдигнат тревога и цялата работа да замине на майната си. Дау пробяга последните няколко крачки нагоре по склона и изчезна в сянката на стената.

— Успя — каза Кучето.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

Това беше добре, разбира се, но Кучето не изпита радост. Сега беше негов ред да тича, а той нямаше късмета на Дау. Спогледаха се с Мрачния и той вдигна рамене. Излетяха едновременно от храстите и хукнаха през меката трева на полето. Мрачния имаше по-дълги крака и бързо взе преднина. Земята се оказа доста по-мека, отколкото Кучето беше очак…

— Аа! — Единият му крак затъна до глезен в калта, той се пльосна по очи и се изпързаля напред. Надигна се мокър, със залепнала за гърдите риза и хукна отново към стената. Изкачи задъхан последните няколко крачки по склона, превит на две, с ръце на коленете и плюещ трева от устата.

— Май си паднал, главатар. — Усмивката на Дау проблесна в тъмното под стената.

— Ненормално копеле! — процеди през зъби Кучето. Усети как гневът му го изгаря отвътре. — Можеше да ни докараш смъртта!

— О, има още време за това.

— Шшш. — Мрачния им махна с ръка да млъкнат. Кучето се залепи за стената, а гневът му бързо се замени с тревога. Чу стъпки на стената и видя движеща се зад бойниците светлина. Зачака в тишината, нарушавана единствено от ударите на сърцето му и тихото дишане на Дау до него. Стъпките отгоре отминаха.

— Кажи ми сега, главатар, че това не раздвижва хубаво кръвта — прошепна Дау.

— Извадихме късмет. Вместо това можеше кръвта ни да изтича.

— Какво правим сега?

Кучето стисна зъби и изтри калта от лицето си.

— Чакаме.