Последният довод на кралете [bg]

— Нейно величество няма нищо общо с това! — отвърна троснато графиня Шалир и се плъзна грациозно по пода към него.

Сякаш неприятностите му с кралицата не бяха достатъчни, ами сега трябва и с антуража й да спори.

— Самозабравяте се — сряза я Джизал.

— Не, ти се самозабравяш! — Тя пристъпи напред с изкривено от злоба лице. — Забравяш, че си копеле, при това с белязано лице…

Опакото на ръката на Джизал улучи с остър плясък злобната уста на графинята, която изписка и залитна назад. Настъпи роклята си и се просна по гръб на пода, при което едната й обувка излетя от крака и спря в далечния ъгъл на салона.

— Аз съм крал и това е моят дворец. Няма да позволя подобно отношение от една самозабравила се прислужница на кралицата. — Тонът на Джизал беше хладен и равен, заплашителен и заповеднически. Не можеше да повярва, че това беше неговият глас, но чий друг можеше да е? Освен него в стаята нямаше друг мъж. — Осъзнавам, че съм бил прекалено щедър с вас и вие сте сбъркали щедростта ми със слабост. — Останалите единайсет придворни дами гледаха като втрещени ту към него, ту към падналата на пода, с ръка на окървавената си уста, графиня. — Ако някоя от вас, вещици такива, желае да отплава от тук, с радост ще й осигуря необходимото, склонен съм дори лично да опъвам греблата, ако това се налага. Но Нейно величество остава тук.

Терез беше скочила на крака, замръзнала от изненада и го гледаше кръвнишки.

— Ти, безсърдечно чудовище… — изсъска му тя.

— Може и на двама ни всячески да ни се иска нещата да не бяха такива, каквито са — изрева Джизал, — но сме женени! Времето за възражения относно потеклото ми, личността ми или каквото и да е друго беше, преди да станеш кралица на Съюза! Мрази ме, колкото си искаш, Терез, но ти… оставаш… тук. — Огледа заплашително една по една сащисаните придворни дами, обърна се и излезе от салона.

Мамка му, как само го болеше ръката.