Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
— Какво за тях?
— Говорих с Фелиша Мънро, Тед! Родителите ми са били ликвидирани от вашите фанатици! За да ме наместите под контрола на Пийт Мънро. И да ме набутате в Управлението.
— И затова са убити родителите ти? Хайде стига бе, Ники!
— Отказваш значи, че и Пийт Мънро е руснак и роден СССР — също като тебе, така ли? Фелиша потвърди тезата на Хари Дън за „случайната катастрофа“, макар и не направо, но достатъчно красноречиво. Катастрофата, в която умират те…
— Която какво?
— Че чичо Пийт я е организирал, а впоследствие имал непрекъснати угризения на съвестта.
— Бедната старица е сенилна, Ники. Какво точно ти каза и защо мислиш, че е имала предвид катастрофа?
— Няма да се отървеш така лесно, Тед. Тя каза, че Пийт непрекъснато говорел на руски в съня си. А Дън ми съобщи, че истинското му име е Пьотър Аксионов.
— Това е вярно.
— Боже мой!
— Да, и той е руснак, роден е в Съветския съюз. Аз го вербувах. Но той е фанатичен антикомунист. Цялото му семейство е изтребено — води се за „безследно изчезнало“ по време на чистките през трийсетте години. Но той не е убивал родителите ти, Ники. Гарантирам ти го.
— Тогава кой ги уби?
— Но те не са убити, за Бога! Я ме слушай внимателно. Вярно е, има неща, които не съм ти казвал. По разбираеми причини — според служебните правила не е имало необходимост да ги научаваш. Тогава съм смятал, че лично за теб е по-добре да не ги знаеш. Но вече си разбрал поне основните контури на повечето от тях. Управлението беше и е наднационална институция, създадена от малка група елитни и непредубедени членове на британската и американската разузнавателна общност, както и неколцина бивши съветски разузнавачи на много високо ниво, чиято лоялност бе доказана с множество проверки. Моя милост включително.
— Кога става това?
— През 1963 г., малко след кубинската криза около Залива на прасетата. Тогава продължително дебатирахме и решихме повече да не допускаме подобни безобразия. Всъщност ако ми разрешиш известна нескромност, идеята бе моя, но приятелят ми от ЦРУ Джеймс Джизъс Ангълтън бе практически най-ранният й и най-авторитетен поддръжник. Мненията ни по най-важните въпроси съвпадаха: на първо място за това, че американското разузнаване търпи непрекъснати провали поради действията на аматьори и некадърници — т.нар. Стара гвардия. Знаеш за кого говоря — вечната групичка свръхпривилегировани богаташки синчета получили най-доброто възможно образование и може би наистина патриотично настроени, но смешно наивни и арогантни, винаги убедени, че знаят какво вършат. Типичната Уолстрийтска клика, която на практика предаде Източна Европа на Сталин. От едното политическо невежество, а може би и поради слаби нерви. Тумба елитарни юристи, които нямаха куража и доблестта да свършат нещата така, както трябваше. А за съжаление им липсваше и нужната доза безмилостност. Пък и не разбираха Москва така, както я разбирах аз.
Ако си спомняш, скоро след десанта в Залива на прасетата в САЩ избяга офицер от КГБ на име Анатолий Голицин, който разкри на Ангълтън редица факти за множеството внедрени в ЦРУ съветски къртици, за корупцията и причините за провалите. И по-добре да не ти споменавам за англичаните като Ким Филби и тем подобните, защото ти сам знаеш фактологията. Е, това бе началото. Поне за Ангълтън. Той не само осигури главните средства за създаването на Управлението и финансите за по-нататъшната му работа, но и нахвърли основната клетъчна структура и принципите на действие. По-късно ми помогна да развия стратегията на „кутия в кутията“, заедно осъществихме децентрализацията и вътрешната сегментираност като гаранция за постигане на максимална сигурност. Негова е тезата да останем строго засекретени, като докладваме само на правителствените глави на страните, чиито цели обслужваме. Само по този начин успяхме да избегнем проникване или да станем жертва на дезинформиране и политиканстване, от които страдат всички разузнавателни централи и от двете страни на желязната завеса.
— Ти да не искаш да ти повярвам, че Хари Дън е бил такъв левак, та дори не е знаел истинския произход на Управлението?
— Абсолютно не. Дън не бе дезинформиран. Той си имаше мисия. Сламен човек. Играеше роля — абсолютна карикатура, източник на полуистини, звучащи логично и убедително, примесени с частици от „истинската“ истина, така да се каже. Както казва Луис Карол — „въображаема градина, пълна с истински жаби“.