Бляскавият двор [bg]

Хвърлих паникьосан поглед към Айа­на в кухнята:

– Очевидно ли е? Да не би това да е някакъв издайнически аланзански амулет?

– Не, съвсем не. Из целия град продават такива колиета с различни цветя. Просто разпознах сладкия бъз и направих предположение. – Мира се поколеба. – Но на твое мяс­то не бих се явила с него в съда. Не можеш да допуснеш някой да помисли, че си аланзанка. И не можеш да допуснеш да мислят за теб и като за някаква жена от пограничните райони. Влизането ти трябва да им припомни, че си графинята на Ротфорд.

Изрече пос­ледната част, докато прекосяваше стаята на път към изпуснатия вързоп с дрехи.

– Опитахме се да ти съберем колкото можахме из града. В Уистерия Холоу има много рокли, кои­то никой не носи, но ако Джас­пър забележи, че си облечена с някоя от тях в съдебната зала, много лошо ни се пише.

– Мислиш, че наистина ще е там? – попитах горчиво. – Изглежда, не го беше грижа какво ще стане със Сед­рик.

Дочула разговора ни, Айа­на се приближи бавно до нас:

– Грижа го е какво ще стане с бизнеса му, а всичко това се отразява върху него. Ще бъде там.

Чу се почукване по вратата и всички подскочихме. Небрежното държание на Айа­на се изпари. Стана напрегната и застана нащрек, очите ѝ се присвиха като на котка, докато бавно се приближаваше към вратата. Сложи едната си ръка върху дръжката на бравата, а с другата извади от палтото си нож, дълъг колкото ръката ѝ над лакътя.

– Кой е там? – изкрещя.

– Уолтър Хигинс – дочу се приглушеният отговор. – Търся Аделейд Бейли – аз съм партньорът на Сед­рик Торн.

Името затрака в ума ми и внезапно си дойде на мяс­тото.

– Това е агентът на Сед­рик! Пусни го да влезе.

Все още предпазлива, Айа­на открехна вратата и надникна навън, преди накрая да я отвори изцяло. Дребен, жилав млад мъж на същата възраст като Сед­рик стое­ше там, облечен в изискан костюм. Лицето му не издаваше почти нищо, докато попиваше всички ни с поглед, но ми направи впечатление на човек, кой­то запаметява всеки видян детайл.

– Уолтър – казах и пристъпих нап­ред. – Приятно ми е най-пос­ле да се запознаем. Сед­рик много те цени.

Уолтър ми благодари с леко кимване и се опита да се престори, че не съм по халат.

– Той също говореше много хубави неща за вас. Винаги съм мислил, че се възхищава не само на познанията ви за изкуството. Сега виждам, че е вярно.

Трепнах:

– Вече всички в този град ли знаят историята?

– Горе-долу – каза Уолтър. Мира и Айа­на кимнаха за потвърждение. – Утре напускам града и имах някои новини, кои­то помислих, че е най-доб­ре да споделя сега. Помислих си, че след като Сед­рик е, ъъ, задър­жан, е редно да обсъдя делата си с вас. Има ли някое мяс­то, където можем да поговорим насаме?