Бляскавият двор [bg]

– Не. Не. Не ме е грижа коя си или какви титли се предполага, че имаш. Не можеш да допълзиш обратно тук след всичко, кое­то ни причини. Ти избра да се откажеш от този живот. Не се опитвай да си го върнеш.

– Не се опитвам – казах. – Аз прос­то... ами... това е... нямам къде да остана.

Бяхме събрали публика – останалите красиво фризирани и облечени момичета, и това ме накара да се смутя от неугледната си външност. Чарлс беше сред тях. Връщането му в Осфрид, за да помогне с набирането на новата група момичета, беше забавено след всички събития, случили се напос­ледък.

– Джас­пър, момичето беше едно от нашите и е много ве­роят­но да влезе в семейството ни, след като този въпрос със Сед­рик се уреди.

Джас­пър се нахвърли слисано върху брат си:

– Този въпрос! Той е изправен на съд за ерес и нападение! Има само един начин за уреждане на този въпрос.

– Нападение ли? – попитах изненадано. – Виждали ли сте го?

– Такава е историята, коя­то разправят – каза Джас­пър. – Че вие двамата сте изпаднали в отчаяние, когато станало ясно, че няма да можете да изплатите дълга си към Уо­рън Дойл. Така че сте инсценирали нападение, за да направите да изглежда, сякаш са го нападнали грабители – само че хората му пристигнали навреме да го спасят.

Челюстта ми насмалко не се удари в пода:

– Това ли са измислили? Това е лъжа! Хайде, стига. Сигурно познавате Сед­рик по-доб­ре.

– Всъщност – каза Джас­пър с мрачно лице – имам чувството, че изобщо не познавам истински сина си. Това, кое­то със сигурност знам, е, че преди да се появиш ти, той не похищаваше аристократки, не практикуваше ерес, нито нападаше управници. Така че ще разбереш, когато казвам възможно най-любезно: махай се от къщата ми.

– Може да отседне при мен. – Айа­на пристъпи с едри крачки нап­ред от събраното множество, хладнокръвна и уверена както винаги. – И не ме гледайте така, гос­по­дин Джас­пър. Плащам наем за дома си и мога да правя каквото ми харесва. Хайде, Аделейд.

Какво друго можех да направя? Тук нямаше дом за мен. Трябваше да се задоволя с онези съюзници, с кои­то успеех да се сдобия – макар да бях изненадана да открия, че двете ми най-големи съюзнички не бяха във фоайето.

– Къде са Тамзин и Мира? – попитах, след като влязох в дома на Айа­на. Беше изненадващо прос­торно жилище над една кръчма в оживения район за развлечения в града. Беше дос­та­тъч­но звукоизолирано, но въпреки това дочувах слабото подрънкване на музика от пиано отдолу.

Айа­на точно слагаше чайник върху голямата си печка и се обърна изненадано към мен:

– Не знаеш ли? За Тамзин?

– Какво има да се знае? Да не се е омъжила или нещо такова?

– Седни – нареди Айа­на.

Подчиних се и се настаних в един стол, покрит с одеяло със сложни костенуркови шарки. Запитах се дали беше в баланкуански стил, но изражението върху лицето на Айа­на ме накара напъл­но да забравя за изкуството: