Дарк Холоу [bg]

— Нямаш ли подръка лейкопласт?

— Може би в кухненската аптечка, но тук, в банята, пък има залепящ се бинт с марля. Ще ти свърши ли работа?

Кимнах, взех пистолетите и тръгнахме към банята. От шкафчето Лорна извади цяло руло от въпросния бинт и ми го подаде. Трябваше ми още нещо, затова се заоглеждах.

— Какво търсиш? — попита ме тя загрижено.

До ваната се мъдреше пластмасова бутилка с недоизпита минерална вода на дъното. Изсипах водата и наместих тънката цев на ръгъра в гърлото на шишето. Сетне го закрепих с бинта, който навих няколко пъти около мястото на съединението. Заредих новополученото оръжие.

— Какво правиш? — удиви се Лорна.

— Заглушител — обясних аз.

Ако хората на Чели влязат да претърсват къщата, ще мога да затрия първия с ръгъра и така ще спечелим пет-десет секунди време. В близък бой десетина секунди са цяла вечност.

Сякаш в потвърждение на мисълта ми отдолу се чу силен шум. Разбиваха задната врата с ритници, предната отвориха сравнително по-лесно. Ега ти ключалките. Напъхах другия пистолет в колана, на ръгъра свалих предпазителя.

— Скачай във ваната и дръж главата долу — наредих аз и Лорна изу чехлите, за да легне във ваната.

Аз също се събух и тихо прекосих малкото коридорче до спалнята. Радиото си свиреше все така, само че сега пееше Нийл Йънг. Високите, тъжни тонове на песента му изпълваха помещението.

— „… не се поддавай на мъката…“ — косеше се Йънг.

Загасих лампата в спалнята, но оставих тази в коридорчето, застанах в сенките край прозореца. Пистолетът в ръката ми бе някак неудобен — нали бях свикнал с моя „Смит и Уесън“. Но и този беше нелошо оръжие. Запънах петлето и притихнах.

— „… това са илюзии…“

Чух стъпките по стълбите, сетне се появи и сянка, която се движеше пред човека. Той спря, изглежда, размисляше, сетне бавно тръгна в посока на музиката. Притаих дъх, свих пръста на спусъка…

— „… намери си нова любов…“

Онзи ритна притворената врата с крак, изчака миг и влетя в стаята с насочена пушка.

— „… и всичко ще си дойде на мястото…“

Страшна песен. Натиснах спусъка и импровизираният заглушител изпука като праснат с длан надут хартиен плик. Дъното на шишето разцъфна като цвете, но изстрелът беше чиста работа — право в сърцето. Пристъпих и стрелях още веднъж, почти в упор, той се свлече по стената, като остави кървава диря по жълтата боя. Грабнах пушката му помпа „Мозберг“ с пистолетна ръкохватка отдолу и захвърлих ръгъра. Прекрачих през тялото и както бях по чорапи, безшумно излязох в коридорчето.

— Тери? — обади се глас откъм стълбата.

И този вървеше по същия начин — с насочен напред пистолет. Първо се подаде оръжието — „Магнум 44“, сетне ръката, сетне лицето и раменете. Погледите ни се срещнаха; застрелях го в главата. Пушката избумтя; лицето му се превърна в кървава маса и той политна назад като отсечено дърво. Заредих и тръгнах по стълбата, а някъде около лявото ми ухо свирна куршум. Долу предвидливо бяха загасили лампите, но пък зърнах пламъчето от изстрела — дойде от подобното на столова помещение. Стрелях, зареждах, стрелях — помпах като луд. Долу се пръснаха стъкла, полетяха, пръски от разбитите гипсови тавани и украшения. Предната врата бе полуотворена. От кухнята някой стреля отново. Клекнах зад дебелите колонки на парапета и изпратих последния си куршум в същата посока. Тъмна сянка се отдели от стената и тръгна по ръба на кухненското преддверие отсреща, като изпрати към мен дълга серия баражен огън. Подпорите на парапета поеха част от куршумите, но същевременно се разхвърчаха трески и парчета дърво, от стената над главата ми се разлетя гипсовата замазка, посипа се цял облак жълтеникава прах. Онзи отсреща не спираше да стреля и огънят му ставаше все поточен. Измъкнах пистолета от колана и гръмнах три пъти към него. Той изрева и в същия миг с ъгълчетата на очите долових движение около предната врата. То отвлече вниманието ми и другият, макар и ранен, използва това, за да излезе от прикритието и да прати още няколко бързи серии към мен. Всичко стана за няколко секунди, но тази гледка никога няма да забравя. Човекът на Чели стоеше прав и неприкрит — с пламнали очи и оголени зъби, от рамото му струеше кръв, но малкият скорострелен автомат в ръката му бълваше непрекъснат огнен поток. Тогава нещо откъм вратата изтрещя като истински топ, а в гърдите на мафиота се отвори дупка, през която — истината говоря, за Бога! — зърнах опръсканата с кръв стена зад него. Макар и за миг, защото той направи удивена физиономия и в следващата десета от секундата се свлече на пода като хартиена кукла с прерязани конци.